Посмъртен образ
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #9
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Посмъртен образ». Краткое содержание книги:
— Разбира се, Леонид Сергеевич. Много ви благодаря. А иначе вие добре ли познавахте Алина?
— Как да ви кажа… Снимал съм я в продължение на три години, докато не ми я отне Андрюша Смулов. Вече има четири години оттогава. През тези четири години я виждах често — все пак работехме в едно обединение, но малко сме общували. А да ви кажа откровено: с Андрюша тя много израсна като актриса. У нея се криеше огромен талант, но… Това е като с устната реч. Нещо постоянно й пречеше да се разкрие напълно. Чувствах, че е налице невероятен ресурс, но е заключен като в килер и тя самата не знае как да го отключи. Създаваше се впечатление, че се стеснява от публиката. Снимките в павилион винаги минаваха с лекота, но излезехме ли навън — край, точка. Алина бе като замразена. Защото в павилиона всички са й познати, а навън почти винаги се събира тълпа любопитни зяпачи. Андрей успя да се справи с тази й слабост — моите почитания за това. Дълго се мъчи с нея, но успя. Такава актриса загина! А тъкмо започваше истинският й разцвет… Ужасно ми е мъчно за Андрюша. Той не само я обичаше, тя бе неговата актриса. Сега без Алина няма да успее да заснеме нищо свястно — и то тъкмо сега, когато се прероди като режисьор… Жалко. — Побутна пепелника към Настя. — Запалете си, не се притеснявайте — виждам как се измъчвате, току поглеждате към пепелника. Цигареният дим не ме дразни.
Настя кимна благодарно и с наслада запали цигара. Харесваше й да седи тук, в този апартамент с премахнати стени между стаите, който беше превърнат в голям салон, елегантно украсен със снимки на прочути музиканти и певци. С крайчеца на ухото си тя долавяше безсмъртната музика на Верди и не й се тръгваше оттук, макар че приличието я подтикваше да приключва визитата си — минаваше десет.
— Бихте ли ми разказали за Зоя Семенцова — помоли тя Дегтяр.
— Какво да ви разкажа? Доколкото разбирам, вълнува ви въпросът дали тя е могла да убие Алина, нали?
— Много сте праволинеен, Леонид Сергеевич.
— Това плаши ли ви? Чуйте тогава отговора ми: да, могла е. Като се има предвид душевното й състояние, психиката й, ако тази дума ви харесва повече — да, могла е. Като нищо. Но като се вземат предвид физическите й данни — едва ли. Вярно, Алина не беше баскетболистка, но не беше и дребна, имаше нормален за жена среден ръст — приблизително метър и шейсет и девет. Това си го спомням още от времето, когато я снимах. И тежеше между шейсет и пет и шейсет и осем килограма. А Зоя е дребничка, мършава — като повечето алкохолици, крачетата й са като вейки, ръчичките й — като кибритени клечки. Да застреля — да, да отрови — също да. Но не и да удуши.
— Ами ако предположим, че Алина Вазнис е била в безсъзнание? Ако е спяла след напиване, ако е била припаднала?
— А, тогава — разбира се — разпери ръце Дегтяр.
— Защо, има ли данни, че е умряла, докато е била в безсъзнание?
— Засега не — призна Настя. — Резултатите от аутопсията ще излязат едва утре. Попитах просто така, за всеки случай. И какво, значи смятате, че Семенцова толкова време не е забравила онази обида? Та нали тогава, преди пет години, обидата и омразата й са били много по-остри, отколкото сега? Защо не го е направила тогава? Защо именно сега?
— Е-е, мило момиче, разбира се, че сега. Там е номерът я — именно сега, когато Алина е почти на върха, когато всеки момент ще я споходи световната слава. Когато от обикновена актриса с добри перспективи се превръща в звезда. Това именно е най-острият момент. Задрямалата ревност се съживява. Искате ли чай?
— О, неудобно ми е, Леонид Сергеевич, стана късно, вие не сте добре, а аз ви измъчвам. Май е време да ви оставя на мира, макар че имам още много въпроси към вас.
— Не се притеснявайте — усмихна се Дегтяр. — В момента съм сам, жена ми с внуците и кучето е на вилата, така че никого няма да обезпокоите. И после, ако сега си тръгнете, какво ще стане с „Травиата“, нали уж я обичахте? — Той лукаво й намигна и се разсмя. — Хайде да я запишем до края, ще си вземете касетата, после, когато ви е удобно, ще наминете да ми върнете празна.
— Тогава попитайте ме отново искам ли чай и аз честно ще ви призная, че искам кафе.