Игра на сенки (Приказки за любовта)

— Да — съгласи се старецът замислено, — мога да си представя, че никак не ти е лесно. Но може би си в състояние още веднъж да се опомниш, Аугустус, навярно ще ти хрумне какво най-много досега ти е липсвало или изглежда не можеш да си спомниш далечните времена, когато майка ти беше още жива и когато понякога вечер ти идваше при мене. Тогава от време на време биваше щастлив, нали?

— Да, тогава — кимна Аугустус и представата за сияйната зора на живота му му се струваше далечна и бледа, сякаш се взираше в прастаро огледало. — Но това не може да се върне. Аз не мога да пожелая да бъда отново дете. Нали тогава всичко пак би започнало отначало?

— Да, имаш право, не би имало смисъл. Но разсъди още веднъж за времето, когато бяхме у дома и за бедното момиче, което ти като студент нощем посещаваше в градината на неговия баща, помисли и за красивата руса жена, с която веднъж пътува с кораб по море. Спомни си и всички мигове, в които някога си бил щастлив, а животът ти се е струвал добър и ценен. Може би тогава ще откриеш какво навремето те е правело щастлив и ще го пожелаеш. Стори го. За мое добро, момчето ми!

Аугустус затвори очи и се вгледа в изминалия живот, както през тъмен коридор се гледа към далечна светла точка, от която се излъчва нещо, и отново видя как някога той беше светъл и красив, всичко около него беше такова, а после бавно бе ставало все по-тъмно и по-тъмно, докато съвсем потъна в мрак и вече нищо не можеше да го зарадва. И колкото по-дълбоко се замисляше за миналото и си спомняше, толкова по-красива, ценна и заслужаваща копнеж от далечината проблясваше малката светлина и накрая той я позна и от очите му затекоха сълзи.

— Аз ще се опитам — каза Аугустус на своя кръстник, — махни от мене старото вълшебство, което не ми помогна, и ми дай друго, така че да мога да обичам хората.

Разплакан той коленичи пред стария си приятел и още докато коленичеше усети как любовта на този стар човек премина и пламна у него, любовта към забравени думи и жестове, обаче кръстникът, дребният мъж, го прегърна кротко и го понесе към леглото. Там той се отпусна, а другият погали косите му, отмахна ги от горещото чело.

— Хубаво е — прошепна той тихо, — добре е, момчето ми. Всичко ще бъде на добро.

Аугустус почувства как някаква тежка умора го наляга, като че ли в този миг остаря с много години и изпадна в дълбок сън, а старият човек тихичко излезе от изоставената къща. Аугустус се събуди от див, стихиен шум, който изпълваше кънтящата къща, и когато стана и отвори най-близката врата, намери салона и всички стаи пълни с някогашните си приятели, които бяха дошли за празника, а намерили къщата празна. Те бяха озлобени и разочаровани, а той тръгна към тях, за да ги посрещне, както обикновено с усмивка и да ги спечели отново с шеговита дума. Но изведнъж забеляза, че тази власт вече я няма. Едва съзрели го, те всички едновременно започнаха да му крещят и когато той се усмихна безпомощно и с желание да се защити простря ръце, бясно се нахвърлиха върху него. „Ах ти, измамник!“, крещеше един. „Къде са парите, които ми дължиш?“ А друг: „И конят, който ти дадох в заем.“ Една хубава гневна жена: „Цял свят знае моите тайни, които си раздрънкал. О, колко те мразя, плашило!“ А един млад човек с дълбоко хлътнали очи и разкривено лице крещеше: „Знаеш ли какво направи от мене, ти сатана, който проваляш млади хора!“