Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
— Момчетата от метеорологичната служба ми казаха, че това вероятно ще е последният ден за разходка по брега.
— И защо? — попита Анди подозрително. Не обичаше да се бъркат в работите му.
— Наближава фронт — отговори бившето хипи с посребрени коси. — И то много лош. Ще покрие половината Антарктида.
По лицето на Генгъл пробяга истинска загриженост.
— Това няма да се отрази на нашето заминаване, нали?
— Прекалено рано е да се каже, но е възможно. Анди кимна отнесено, но не с разбиране, а сякаш в отговор на собствените си мисли и продължи към кухнята.
— Как спа? — попита Джина Алекзандър, четирийсет и няколко годишна, разведена, от Мейн. Тя бе дошла в Антарктида, за да „се махне колкото може по-далеч от онзи плъх и неговата госпожица Съвършено тяло“. Тя не беше учен, а работеше за снабдителната фирма, наета да осигурява безпроблемната дейност на „Уилсън-Джордж“.
— Също като предната нощ — отговори Анди и си наля кафе от големия термос от неръждаема стомана.
— Радвам се да го чуя. Как искаш яйцата?
Той я погледна с почти яростно изражение.
— Рохки и студени, както обикновено.
Тя не беше сигурна как да приеме това, защото Анди обикновено не казваше нищо повече от „бъркани“, преди да вземе кафето и храната, за да закуси в стаята си.
— Ама и ти си ми един слънчев лъч тази сутрин — засмя се тя.
Той се наведе към нея над щанда от неръждаема стомана, където се оставяха таблите, и заговори тихо, за да не чуят другите:
— Джина, ще имаме още една седмица, преди да се измъкнем от тук. Така че просто ми поднеси шибаната храна и запази забележките за себе си. Разбра ли?
Тъй като не беше от отстъпчивите, Джина също се наклони към него и прошепна:
— Тогава, скъпи, ще трябва да ме гледаш как готвя, защото иначе може да се изхрача в храната ти.
— Това вероятно ще пооправи… — Анди се изправи и изкриви лице. Как беше думата, по дяволите? Вкусът. Да. Точно така. — Вероятно би подобрило вкуса.
Джина не знаеше какво го е прихванало, но въпреки това се изсмя.
— Синко, трябва да бъдеш малко по-бърз с обидите, ако искаш хората да ги разберат.
Вместо да се върти наоколо и да чака като глупак, той грабна няколко протеинови блокчета от тезгяха и се измъкна от помещението. Кльощавите му рамене бяха щръкнали като крилете на лешояд. Ушите му звънтяха от нейния последен изстрел, отправен към гърба му: „Изблещен простак“.
Седем дни, Анди, каза си той, докато се връщаше към стаята си. Още седем дни и ще кажеш завинаги сбогом на тези мухльовци.
Четирийсет минути по-късно, облечен с шест ката дрехи, Анди изписа името си на бялата дъска, окачена до студения шлюз, и мина през вратата с дебела изолация. Разликата в температурите в станцията и малкото преддверие, което водеше до изхода, беше от порядъка на впечатляващите трийсет градуса. Дъхът на Генгъл се превърна в непрозрачен облак, който съперничеше по гъстота на всяка лондонска мъгла. Всяко вдишване пронизваше дълбоко дробовете му. Той изчака няколко минути, за да оправи облеклото си и да си сложи очилата. Полуостровът беше относително топъл, в сравнение с вътрешността на континента, където оголената кожа измръзваше за секунди.
Всички дрехи на планетата нямаше да бъдат достатъчни, за да победят студа за дълго. Загубата на топлина беше неизбежна и в съчетание с вятъра — неумолима. Тя започваше от най-изпъкналите части: носа, пръстите на ръцете и краката, след което пълзеше навътре. Не беше въпрос на силна воля да се изправиш пред тези температурни крайности. Не можеш просто да наведеш рога и да минеш през болката. Антарктида беше също толкова смъртоносна за човека, колкото тъмният вакуум на открития космос. Заради неудобните еднопръсти ръкавици, Анди завъртя дръжката на вратата с две ръце. Студът го блъсна силно. Щяха да са нужни няколко секунди въздухът в дрехите му да се стопли отново след подобно термично нападение. Той потрепери за миг, след това зави зад ъгъла и се предпази от атаката на вятъра. Вкопчваше се в перилата, докато слизаше по стълбите към скалистата земя. Днес нямаше много вятър — може би около десет възела. Беше благодарен и на това. Сграбчи една дълга метър и половина метална тръба и пое навън от периметъра.
Слънцето беше бледо обещание, което обикаляше по хоризонта и нямаше да се покаже над него още седмица, но даваше достатъчно светлина и Анди не използваше челника си. Апреските му бяха гъвкави и това правеше ходенето трудно, а теренът го затрудняваше допълнително. Тази част от Антарктическия полуостров беше вулканична и още не беше минало достатъчно време от последното изригване, за да успеят стихиите да ерозират скалите до стъклената гладкост, каквато беше виждал на снимки при тренировките по ориентиране.