Завръщането на нинджата (Част II)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на нинджата (Част II)». Краткое содержание книги:
Босът на американската мафия Доминик Голдони е убит по тайнствен, почти ритуален начин. Лю Кроукър — бивш полицай и най-добрият приятел на Линеър, получава покана да се върне на работа и да се заеме с разследването, което отива далеч отвъд обикновената гангстерска война…
Този роман предлага вълнуващи преживявания, авторът е отличен познавач на източната психика, действието е наситено с приключения, сложни интриги и любов…
Изведнъж Челесте се закова на място, пръстите й се вкопчиха в рамото му.
— Това е той! — дрезгаво прошепна тя. — Ето го там! Човекът, който ни следеше във Венеция! Онзи, който ни заведе до ужасния мост Канфа!
Никълъс се обърна и тръгна с бърза крачка по улицата, която сочеше ръката й. Не беше особено разтревожен, просто защото беше уверен, че се е припознала. Ако онзи мъж наистина се намираше наблизо, той несъмнено би усетил излъчванията на духа му, трениран в Тао-тао…
Уличката беше тясна и къса, задръстена от малки магазинчета. Слънчевите лъчи достигаха само до най-горните етажи на сградите, платното тънеше в дълбока сянка. Никълъс си пробиваше път сред тълпата пешеходци, очите му търсеха фигурата на месулета. Помнеше отлично лицето му — такова, каквото го беше видял, когато се наведе да вдигне шапката си. Скулесто лице на ориенталец, бронзова кожа, тънки устни с малка бенка в ъгъла. Не видя човек, който да отговаря на подобно описание, не усети нищо.
Претърси уличката в двете посоки, после се върна там, където я беше оставил. Челесте стоеше неподвижно, пръстите и, побелели от напрежение, притискаха слепоочията.
— Не го открих — рече. — А ти добре ли си?
— Имам леко главоболие — отвърна тя и разтърси глава. — Съжалявам, вероятно вече ми се привиждат призраци… — но очите й бяха потъмнели. От болка, а може би от съмнение…
Никълъс напрегна психиката си и моментално усети силата на емоциите, които я разтърсваха. Приличаха на мъгла в студена и мрачна утрин, не успя да ги идентифицира.
Хвана ръката й и я поведе към широката улица „Сен Антоан“, осветена от яркото слънце и изпълнена с весели тълпи. Виждаше ясно, че е здравата разтърсена, прииска му се да й оправи настроението. Реши да й разкаже за годината, която беше прекарал в Париж.
— Името й беше Мулен — започна. — Жената, която срещнах тук преди години… Косата й беше червена, съвсем като твоята. Влюбих се и за малко не се оженихме…
— Какво ви попречи? — вдигна глава тя и той със задоволство отбеляза, че очите й отново блестят. Все пак беше успял да прикове вниманието й.
— Връзката ни излезе от контрол — отвърна. — Никой от нас не разбираше себе си, да не говорим за другия… В резултат вършехме само две неща — или се любехме на невероятни места и по необичайно време, или се карахме. В крайна сметка се изтощихме взаимно както във физическо, така и в емоционално отношение. Просто бяхме в безизходица.
— И как свърши всичко?
Пред тях се издигаше арката в началото на площада — внушителен зелен квадрат с отлично поддържани насаждения, около които се издигаха хубави жилищни сгради с колонади в долната част. Под тях се виждаха масички на скъпи ресторанти и изящно аранжирани витрини на модерни магазини.
— Лошо — въздъхна Никълъс. — Със сълзи и обвинения, с размахани юмруци… И, разбира се, с едно грубо съвкупление… Да, точно така… Подобно нещо не би могло да бъде наречено любов — с нея бяхме приключили от доста време… Бяхме под влиянието на яростта, а вероятно и на страха. Никой от нас не знаеше какво ще прави без другия… — усмихна се, макар че събуждането на дълбоко скритите спомени беше доста болезнено: — Щяхме да продължим да живеем, разбира се… Но в онези дни това ни се струваше трудно и пълно с неизвестности.
— Звучи като филмов сценарий.
— Сигурно — сви рамене той. — Разделихме се бурно, сякаш отнесени от ураган…
— И повече не я видя?
— Не.
Навлязоха в площада през арката, която се издигаше в южния му край. В същия момент гъмжилото на Париж изчезна, сякаш се стопи в утринната мъгла. Обгърна ги величествената тишина на парка. По алеите тичаха засмени деца, група облечени в официални костюми мъже и жени гледаха сериозно в обектива на професионален фотограф. Младата двойка в средата се разсмя точно в мига, в който блесна светкавицата, последваха ги и останалите. Фотографът напразно се опитваше да привлече вниманието им.
— Виж, сватба! — възкликна Челесте. Останаха на дискретно разстояние и гледаха как младоженците се целуват набързо, отстъпили пред настояванията на фотографа. После се подчиниха на подвикванията на гостите и застинаха за миг в изкуствена прегръдка. Светкавицата неуморно проблясваше.
— Това ми напомня за брачната церемония на сестра ми — промълви Челесте. Изглеждаше доста по-спокойна, по всяка вероятност забравила за призрака на месулета. — Проведе се изцяло на открито. Помня, че сутринта валя и всички изпаднахме в отчаяние. Но малко преди началото на церемонията облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Образува се дъга, фотографът успя да я хване в кадър на повечето от снимките…