Пепел [bg]

Е, добре... часовникът бе издъхнал. Съвпадение.

Да, но същото се бе случило и с Джак, да не говорим, че нещо бе накарало онези птици да откачат, както и елените. През мозъка ù бе преминало нещо като електрошок – не, по-скоро като мълния – и то с такава сила, че едва не припадна. Плюс това обонянието ù се бе върнало.

Тогава... може би не беше съвпадение.

С треперещи пръсти изрови айпода си. Натисна бутона. После отново и отново, само че айподът си остана все така безжизнен.

Опита същото с мобилния си телефон. Нищо. Не само, че нямаше покритие – това се очакваше на такова отдалечено място – но телефонът дори не се включи.

Както всъщност и радиото. Смяната на батериите не доведе до никакъв резултат. А когато установи, че двете светодиодни електрически фенерчета също бяха издъхнали, оставайки по този начин само с онази вехтория от швейцарската армия, която баща ù бе купил преди сто години, тогава паниката я завладя напълно.

Един електронен уред извън строя беше нещо нормално.

Два беше лош късмет.

Но всички?

Погледът ù плъзна към Ели и към слушалките, които все още висяха на врата на детето.

– Ели, твоят айпод работи ли?

– Не. – Сребристите очи на Ели се повдигнаха с неохота нагоре. – Прегря.

– Моля?

– Казах, че прегря. – От тона ù се долавяше, че Алекс е не само глуха, но и слабоумна. – Докато слушах музика, просто прегря.

– Прегря.

– Опари ръката ми, ясно? След това спря да работи и...

– Имаш ли електрическо фенерче? – прекъсна я Алекс.

– Естествено.

– Може ли да го видя?

Ели се нацупи отново.

– Не.

Алекс знаеше, че няма смисъл да настоява. Тогава погледът ù се спря на китката на Ели.

– Колко е часът?

– Имаш часовник.

Идеше ù да бутне детето от скалата.

– Просто ми отговори.

Ели изпусна дълбока въздишка.

– Девет и... единайсет.

Алекс беше озадачена, но тогава си помисли, че едно дете на осем може да не знае как да каже правилно часа, и реши да не се занимава с дреболии. Значи 9,11 трябваше да е 9,55, в което вече имаше логика. А това означаваше, че часовникът на Ели...

– Часовникът ти работи?

Ели едва не ù се присмя.

– Разбира се. Това е „Мики Маус“. Беше на баща ми. Всяка вечер го навивам, както ме научи дядо.

„Механичен. Значи проблемът е в батериите. Не, фенерчето на баща ми от швейцарската армия също работи. Трябва да е нещо друго.“ Въпреки многото кръв виждаше добре часовника на китката на Джак, но разстоянието беше прекалено голямо, за да е сигурна. Не искаше да докосва тялото му отново. Пък и Мина можеше изобщо да не ù позволи да се приближи.

– Часовникът на дядо ти работи ли?

– Не знам. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

– Моля те, Ели, би ли проверила? Не мисля, че Мина ще ми позволи да...