Театър
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Театър». Краткое содержание книги:
— Скъпи приятелю, бих бил щастлив да ти заема някоя и друга монета, но самият аз съм без пукната пара. Не мога да си представя как ще платя наема си в края на седмицата.
През първите месеци Майкъл беше толкова зает със собствените си роли, че нямаше възможност да забележи колко прекрасна актриса бе Джулия. Разбира се, той четеше пълните с хвалебствия по неин адрес критики във вестниците, но съвсем бегло, докато стигнеше до някой цитат, който се отнасяше лично до него. Беше доволен, когато го одобряваха, и не се разстройваше, когато го критикуваха. Бе твърде скромен, за да се възмущава от неблагоприятните критики.
— Вероятно наистина съм бил ужасен — казваше той.
Най-приятната черта в характера на Майкъл беше неговото добродушие. Невъзмутимо понасяше ругатните на Джими Лангтън. Когато след дългите репетиции нервите на другите актьори започваха да им изневеряват, той оставаше все така спокоен. С него беше просто невъзможно да се скараш. Един ден Майкъл седеше в залата и наблюдаваше репетицията на едно действие, в което самият той не вземаше участие. То завършваше със силна и трогателна сцена, в която Джулия имаше възможност да покаже своя талант. Докато приготвяха декорите за следващото действие, Джулия влезе в залата и седна до Майкъл. Той не й проговори и гледаше строго пред себе си. Джулия му хвърли удивен поглед. Не беше в неговия стил да не й се усмихне и да не й каже някоя приятелска дума. И тогава видя, че той стиска устни, за да не треперят, и че очите му са пълни със сълзи.
— Какво се е случило, скъпи?
— Мълчи. Ах ти, хитро дяволче, ти ме разплака.
— Ангел!
Очите на Джулия се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето й. Беше толкова щастлива, толкова поласкана!
— По дяволите — подсмърчаше той, — нищо не мога да направя.
Извади кърпата от джоба си и избърса очите си.
„Обичам го! Обичам го! Обичам го!“
Майкъл се изсекна.
— Вече съм по-добре, но кълна се, че ти ме потресе.
— Сцената не е лоша, нали?
— Плюя на сцената! За теб говоря! Ти преобърна цялата ми душа. Дявол да го вземе, критиците са прави — безспорно си истинска актриса.
— И ти видя това едва сега?
— Знаех, че играеш хубаво, но нямах представа, че си чак толкова добра. Всички ние в сравнение с теб сме кръгла нула. Ти ще станеш звезда. И нищо не може да ти попречи.
— Тогава ти ще бъдеш мой партньор.
— Никакъв шанс не ми се очертава с директорите на лондонските театри.
Джулия беше осенена от една идея.
— Значи, сам трябва да станеш директор и да ме направиш изпълнителка на главните роли.
Майкъл замълча. Той мислеше бавно и се нуждаеше от време, за да оцени по достойнство новата идея.
— Знаеш ли, съвсем не е лошо хрумване.
Докато обядваха, те го обсъдиха подробно. Повече говореше Джулия, а Майкъл я слушаше с огромен интерес.
— Разбира се, най-добрият начин винаги да получаваш хубавите роли е сам да си директор на трупата — каза той.
Всичко опираше до парите. Пресметнаха колко би трябвало да имат, за да започнат. Според Майкъл пет хиляди лири бяха достатъчни. Но как, боже милостиви, да се сдобият с такава огромна сума? Разбира се, някои от мидълпулските фабриканти просто се къпеха в злато, но едва ли можеше да се очаква, че биха си развързали кесиите, за да помогнат на двама млади актьори, заслужили само местна слава. При това те ревнуваха актьорите си от Лондон.
— Ще трябва да намериш някоя богата старица — весело каза Джулия.
Тя само наполовина вярваше на думите си, но й бе приятно да обсъжда проект, който още повече я сближаваше с Майкъл. А Майкъл говореше съвсем сериозно.
— Мисля, че не можеш да постигнеш успех в Лондон, ако не те познават както трябва. Най-добре би било да играеш три-четири години в чужди трупи; трябва да сме добре осведомени. Това крие още едно преимущество — ще имаме време да се запознаем с пиесите. Би било лудост да откриваме собствен театър, без да имаме в запас най-малко три пиеси. Една от тях трябва да стане гвоздеят на сезона.
— Разбира се, а ние трябва да играем винаги заедно, така че публиката да свиква да вижда имената ни едно до друго на афишите.
— Мисля, че това няма да бъде от особено значение. Главното е да изпълняваме хубави и силни роли. Не се съмнявам, че в Лондон ще спечелим име и тогава ще ни бъде много по-лесно да намерим хора, които да финансират нашето начинание.