Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Присъствието на тримата човешки воини в компанията на двама унмери несъмнено говореше за някаква уговорка между тях.
Момъкът вдигна ръка в знак да спрат. После погледна право към мястото, където се спотайваше Грейнджър, и извика:
— Надявам се, че не си стискал меча непрестанно. Тези оръжия имат неприятното свойство да изпичат човешки мозъци.
Грейнджър бе изненадан и разочарован, че са го разкрили толкова лесно. Не виждаше смисъл повече да се крие в храстите, затова се изправи и извика:
— Какво искате?
Младият мъж гледаше спокойно. После каза:
— Аз съм принц Паулус Марквета. — Почака малко, но отговор не последва и на лицето му трепна усмивка. — Всъщност, господине, търсех тъкмо вас.
— Не те познавам — провикна се Грейнджър.
— Аз вас също — бе отговорът на Марквета. — Но изглежда, че дължа свободата си на вашата дъщеря. — Смуши коня си по пътеката и оръжията му издрънчаха. Седлото му бе обсипано със скъпоценни камъни. — Двамата с чичо ми, херцог Кир от Вейл, сме последните унмерски благородници в Ел. Хаурстафите избиха останалите, някои хвърлиха в затворите на лосотанските гета. Други пък лишиха от разум. — Докато се приближаваше, докосна лявото си око сякаш да покаже къде хаурстафите забиват левкотомиращите остриета. — Сега сънародниците ни са принудени да се бият в гората спешени, като обикновени бегълци — продължи момъкът. Конят му бе спрял на пътеката точно под Грейнджър. — Каним ви да се върнете в двореца с нас и да приемете нашето гостоприемство. Ще ви осигурим транспорт до Порт Ел веднага щом решите да заминете.
Лицето на Грейнджър остана безстрастно, ала мислите му се гонеха в трескав бяг. Янти? Нима принцът наистина вярваше, че тя стои в основата на ужасните опустошения, довели до неговото освобождаване? Сякаш нечия невидима ледена ръка стисна сърцето му. Завладя го отчаяние. Всяка фибра от съществото му жадуваше това да не е истина, но се боеше, че е точно така. Хаурстафите се бяха ровили дълбоко в ума на дъщеря му — ум с необичайни, вероятно неразкрити сили. Ум, от който се бояха. Бяха се опитвали да открият докъде се простират границите на способностите ѝ. Страхуваха се, защото усещаха, че са уязвими за силата ѝ. Какво ли неволно бяха отключили там?
Принцът се мръщеше озадачено, чакаше отговор.
За да спечели малко време, Грейнджър попита:
— Казваш, че пътищата са отворени?
— Успяхме да постигнем временно споразумение с дворцовата стража и хаурстафското командване — отвърна Марквета и повдигна рамене. — Макар че все още има много въпроси за обсъждане, насилието е преустановено. Пътищата са много по-безопасни, отколкото бяха снощи.
— В такъв случай не ни е нужна помощта ви — каза Грейнджър.
— Бях сигурен в това — отвърна Марквета. — Но какво ще кажете за дъщеря ви? Бедното девойче се нуждае от време, за да се възстанови след преживяното. Защо да вървите чак до Порт Ел, след като може да похапнете при нас и да прекарате една нощ в пухени легла?
— Нищо ѝ няма — изръмжа Грейнджър. — Отиваме си у дома.
Възрастният унмер също смуши коня си, изравни се с принца, приведе се и му прошепна нещо.
Марквета кимна и пак се обърна към Грейнджър.
— Ще ви ескортираме до Порт Ел.
— Не ни е нужен ескорт — опъна се Грейнджър.
— За нас ще е чест.
— Казах — не.
Принцът го гледа няколко секунди, после погледът му се плъзна към магьосническия меч. Устните му бяха извити в усмивка, която не беше съвсем ехидна, всъщност дори не беше усмивка, ала във виолетовите му очи се мярнаха гневни отблясъци. Лицето му бе бледо като паяжинова коприна, косата му — с цвят на златни жички. Мъжът до него бе съсухрен, но с изправени рамене, със стойката на ветеран. Грейнджър видя върху ръката му татуировка с геометрични фигури, каквато предпочитаха да носят магьосниците ентрописти, ала нямаше и следа от някакви усилвателни механизми или устройства, до каквито често прибягваха тези дяволи. Двамата унмери се спогледаха и за един кратък миг Грейнджър бе сигурен, че разговарят. Накрая Марквета поклати глава и каза: