Пазителката [bg]

Едната от тях се криеше. А другата я преследваше.

Дали дядо ми беше там, отвъд? И моите родители? Как можех да ги открия? Как можехме ние да спомогнем за делото, което трябваше да се извърши?

Сведох очи към пръчката си. Тук, в Мочурището, бях показала сила и находчивост, удивявали често дори мен самата. Сред безброй опасности и коварни същества, мъчещи се да ме убият, бях посрещнала достойно предизвикателствата и с подкрепата на приятелите си бях оцеляла, побеждавайки врагове, които по всички правила на логиката трябваше с лекота да ни погубят.

И все пак досега не ми се бе налагало да се бия срещу Маладон, роден и обучен в света на магията. Вярно, Астрея бе казала, че притежавам изключителни заложби, но аз добре си давах сметка за цялата си младост и неопитност. Които рано или късно можеха да ни изиграят лоша шега.

Делф и Петра приближиха до мен. В очите и на двамата се четеше въпрос.

— И какво ще правим сега, Вега Джейн? — попита Делф.

Вдигнах пръчката по посока на стената и произнесох заклинанието за увеличаване на образа. Но точно както и в Храма на крадците на души не се случи нищо. Гледката остана непроменена, каквато я виждахме и с просто око — лъскава, трептяща повърхност, отразяваща като огледало нашите изображения и околната местност.

Опитах и други заклинания, отново без ефект. Петра се присъедини към мен с надеждата, че обединените ни сили ще постигнат нещо повече. Магиите обаче просто се удряха в стената и се разпадаха. За един злощастен миг повярвах, че сме изминали целия този път, подложили сме се на всички безумни опасности, изгубили сме един от другарите си само за да бъдем спрени от това последно, непреодолимо препятствие. Ако дори вълшебните ни пръчки не можеха да му въздействат, какво, по дяволите, оставаше да сторим?

В отчаянието си пристегнах здраво Дестин и излетях — високо, по-високо, отколкото някога се бях издигала. Насочих ръце напред и се впуснах към стената с цялата скорост, на която бях способна. Тя ме отхвърли като гумена топка, така че се премятах поне петдесет метра, преди да успея да възстановя равновесието си.

Сведох поглед надолу, откъдето останалите ме наблюдаваха с вирнати глави.

— Отстъпете назад! — извиках.

После увеличих Мълнията до пълния й размер и я запратих по упоритата преграда. Златистото копие се плъзна по нейната повърхност, направи полегата дъга и се върна обратно в ръката ми.

Доколкото виждах, беше невредимо.

Но също така невредима бе и стената.

Не помнех Мълнията някога да ми е изневерявала. И все пак току-що го бе сторила.

Нямах повече магии, които да използвам. Нито оръжия, с които да се боря. Не ми бе останало нищо, което да изпробвам срещу дяволското нещо.

Бавно се върнах при останалите и застанах с отпуснати ръце.

— Някакви идеи? — подметнах към Делф и Петра, давайки им ясно да разберат, че моите са изчерпани. Те само поклатиха глави.

Щеше ми се поне Лакланд да е тук, да ме нахока или да ми се подиграе за моята безпомощност. А Алис Адронис ме бе сметнала за достойна да подновя битката срещу Маладоните! Явно бях достойна единствено за мизерния си живот у дома, в Горчилище.