Царство от Мед

— … какво ще направиш за това?

Беше Иртемиз, скрила закачливо бутилка вино зад гърба си. Бахрам, който бе обвил ръце около кръста й, когато двамата изникнаха пред очите му, пребледня при вида на Дара.

— Афшине! — Отдръпна се от Иртемиз толкова бързо, че едва не се препъна. — Аз, ъ, не искахме да ти се натрапим. Да се натрапим на мрачните ти мисли. — Очите му грейнаха от смущение. — Не мрачни мисли! Нямах това предвид. Не че има нещо лошо…

Дара махна с ръка, мъничко засрамен.

— Няма нищо. — Огледа ги, забелязвайки, че палтото на Иртемиз беше разкопчано, а коланът на Бахрам липсваше. — Е, нима угощението не ви харесва?

Иртемиз се усмихна леко, а по бузите й се разля червенина.

— Просто тръгнахме да се поразходим. Нали разбираш, та по-добре да… ъ, да се подготвим за толкова тежка храна.

Дара изсумтя. По друго време може би щеше да се опита да сложи край на подобни срещи — не му трябваха любовни караници между войниците му. Но със смъртоносната мисия, която ги очакваше след броени дни, реши, че надали ще навреди.

— Намерете си друга посока, в която да се разхождате. Визареш се спотайва натам. — Макар да бе леко кисел, не можа да се сдържи и добави: — Ако тръгнете по източния бряг, ще откриете едно прекрасно заливче.

Бахрам като че ли си умираше от срам, но Иртемиз се усмихна широко, а в тъмните й очи припламнаха весели искри. Тя улови младия мъж за ръката.

— Нали чу нашия афшин — каза тя и задърпа Бахрам натам със смях.

Дара се загледа след тях. Тиха тъга се прокрадна в душата му, докато стоеше сам. Внезапно другарите му му се сториха толкова млади, толкова различни.

Това не е моят свят. Разбираше го по-ясно от всякога. Държеше на тези хора, обичаше ги, ала светът, от който идваше, бе изчезнал. И никога нямаше да се върне. Той винаги щеше да бъде мъничко встрани.

Като ифритите. Ненавиждаше това сравнение, но то беше удачно. Ифритите бяха чудовища, в това нямаше съмнение, но едва ли им бе лесно да гледат как унищожават света им и да го съграждат наново, да прекарат хилядолетия, опитвайки се да го уловят наново, докато бавно един по един загиват.

Дара не беше готов да погине. Затвори очи и си спомни опияняващото усещане от това да е безтегловен, начина, по който тъмните планини сякаш го зовяха. Този път не можа да потисне копнежа в сърцето си, така че го остави, скрит под нов пласт от решителност. По дяволите игрите на ифритите и отдавна изгубените тайни на маридите — мястото им беше в едно минало, което той нямаше да допусне да го пороби отново.

Щеше да сложи край на тази война заради своите събратя и щеше да се погрижи да бъдат в безопасност.

А после може би щеше да е време да открие какво друго предлага светът.