Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
— Пътят ми е блокиран и не мога да мина — предупредих събеседницата си аз.
— Не думай! — иронизира ме тя. — Премести шибаните куфари във вана. Хайде, размърдай си задника!
Спрях на около метър от машината, която препречваше алеята, изскочих навън и внимателно се огледах. Ванът беше форд, модел „Иконолайн“, с напълно изолиран товарен отсек. Стъклата на задната му врата бяха матирани.
Зарязах мобилния телефон на седалката и започнах да разтоварвам куфарите. С известна изненада установих, че парите тежат, особено когато са много. За разлика от моите лични пари, които неизменно са леки и много бързо отлитат. Както и да е. Заради голямото тегло на куфарите бях принуден да ги пренасям един по един, което удължи процеса на прехвърляне, който ми отне някъде около три минути.
Отново се огледах и отново не видях никого. Наоколо нямаше жива душа. Но имах неприятното усещане, че съм наблюдаван.
Обзе ме чувство на облекчение, примесено — признавам — с известна доза разочарование. Май наистина се бях настроил подобаващо за тази лудория, напомпан догоре с добри намерения и адреналин. А сега — хоп и край. Всичко приключи. Бях убеден, че ролята ми ще бъде далеч по-драматична, може би дори сърцераздирателна. Оказа се обаче, че тя беше на път да свърши в момента, в който прехвърлих мангизите от единия автомобил в другия. Всъщност добрата Майка Съдба пак се беше усмихнала на юнака Шон Дръмънд. Не се стигна до най-лошия сценарий, не ме взеха за заложник, все още бях жив и по всичко личи — свободен да вървя накъдето ми видят очите.
Отидох да вдигна телефона от седалката и обявих:
— Свърших.
— Не си — рече дамата.
— Какво?!
— Не се ли сещаш, глупако? Скачай във вана и потегляй!
Е, лесна работа. Заобиколих каросерията и отворих шофьорската врата. Стартерният ключ беше на мястото си. Завъртях го, включих на скорост и потеглих. Тя се обади в момента, в който стигнах до края на алеята.
— Наляво, после още веднъж наляво, по Четиринайсета.
Покорно изпълних заповедта на дамата. Наляво и пак наляво.
Миг по-късно тя отново се обади:
— Хей, забравих да ти кажа нещо. Трябва да караш с безопасна скорост и старателно да заобикаляш евентуалните дупки. — В мембраната се разнесе веселото й кискане: — Нали помниш, че сме се готови с постановката за следващото убийство?
— Все се надявах, че ще ни направите услугата да се гръмнете — мрачно отвърнах аз. — Защо наистина не го направите?
— Млъквай, тъпако! — отряза ме тя, помълча малко и добави: — Сега слушай внимателно. Към резервоара на автомобила, който шофираш, са прикрепени пет кила С4 и трийсет пръчки динамит. Работата е там, Дръмънд, че ти си следващият. Достатъчно е да натиснем едно копче, и ще хвръкнеш при ангелите.
— Ама ти… — заекнах аз, после побързах да добавя: — Хей, това е върхът на глупостта! Ами парите?
— Ти си върхът на глупостта! — изхили се тя. — Парите са държавни. Там, откъдето идват, има още много.
По дяволите!
— Аха. Разбирам.
— Дано. А сега можеш да позвъниш на приятелите си. Ако до три минути не очистят небето от шибаните си хеликоптери и не махнат от пътя полицейските коли, с тебе е свършено!
Линията прекъсна.
Натиснах бутона за бързо набиране на телефона на Джени, която, разпознала номера ми на екрана си, светкавично се включи и попита:
— Как я караш, Шон?
— Ами… Аз… Имам един огромен проблем!
— Нямаш, Шон — бодро ме увери тя. — Нали помниш какво ти казах? Трябва да ми се довериш. Наблюдавахме прехвърлянето и знаем, че в момента си на волана на сив товарен форд и се движиш на юг по Четиринайсета улица. Успокой се, покриваме те отвсякъде.
— Работата е там, че трябва да се поотдръпнете малко. В момента разхождам пет кила С4 плюс трийсет пръчки динамит, прикрепени към пълен резервоар с бензин. Не бих искал някой… хм… да пострада.
За миг настъпи тишина.
Опитът ми да бъда саркастичен явно бе оценен, тъй като Джени въздъхна и рече:
— Запази спокойствие, моля те.
— Това ли ще ме посъветваш в момент, в който под задника ми има пет кила експлозив? — възкликнах аз. — Я се стегни, Джени! И помисли как да се измъкна от тая ситуация!
Тя не отговори и аз побързах да добавя:
— Между другото, имате три минути да разкарате хеликоптерите и полицейските коли. Не го ли сторите, ставам хамбургер. — Замълчах, после понижих глас. — А сега ми кажи, че двечките със Санчес имате план и за подобна ситуация!
Джени явно бе предала телефона си на Рита, която авторитетно обяви:
— Джени отиде да разкара хеликоптерите и автомобилите. А ти запази спокойствие. Ще намерим начин да разпръснем оперативните наблюдатели.