Не бой се от нищо
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не бой се от нищо». Краткое содержание книги:
Внезапно в живота му настъпва фатална промяна — става свидетел на мистериозно убийство. Кристофър забравя страховете си и се изправя срещу обитателите на Мунлайт Бей, за да предотврати пъклен заговор, заплашващ да унищожи света.
Пък и лабораторията явно още работеше.
Въпреки всичко съм убеден, че под този хангар се е извършвала опасна и изключително странна дейност. Много от стаите, от които е останал само бетонът, имат някои особености, които силно ме безпокоят.
Едно от тези помещения се намира на най-долното ниво, където още няма прах, в средата на етажа, обкръжено от коридори и по-малки стаи. Представлява огромна елипса, дълга четирийсет и с диаметър двайсет метра в най-широката си част и заострена в краищата. Стените, таванът и подът са овални и когато стоиш там, имаш чувството, че се намираш в празната черупка на яйце.
Влиза се през малко помещение, което може би е било преддверие на противогазово убежище. Вместо врата вероятно е имало люк. Единственият отвор в стените на това яйцевидно помещение е кръг с диаметър метър и петдесет.
Прекрачих издигнатия извит праг и минах през отвора. Осветих с прожектора цялата ширина на ограждащата стена и недоумението ми нарасна. Железобетон с дебелина метър и петдесет.
Непрекъснатата гладка извивка, образуваща стените, пода и тавана във вътрешността на гигантското яйце, е покрита с нещо като млечнобяло, смътно златисто, прозрачно стъкло, дебело най-малко пет-шест сантиметра. Но материалът не е стъкло, защото е нечуплив и когато потропаш силно, кънти като камбана. Нещо повече, никъде не се виждат вдлъбнатини.
Странният материал е изключително добре полиран и изглежда гладък като порцелан. Лъчът на прожектора прониква през това покритие, потрепва и проблясва през него, после се отразява от златистите извивки вътре и искри по повърхността. Въпреки това не е хлъзгав и двамата с Орсън безпрепятствено стигнахме до средата на помещението.
В нощта на смъртта на баща ми, в тази нощ на нощите, аз исках пак да отида на онова място, където през есента намерих шапката с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“. Тя се намираше в средата на стаята с формата на яйце и беше единственият предмет, оставен на трите етажа под хангара.
Мислех, че шапката е забравена от някой работник. Но сега подозирах, че в някоя октомврийска нощ неизвестни личности бяха разбрали за изследователската ми дейност и ме бяха следили, без да знам, и дори се бяха промъкнали преди мен, за да оставят шапката там, където със сигурност щях да я намеря.
В такъв случай жестът им не беше подигравателен, а по-скоро нещо като поздрав или дори любезност. Интуицията ми подсказваше, че думите „загадъчният влак“ имат нещо общо с дейността на майка ми. Двайсет и един месеца след смъртта й някой ми бе дал шапката, тъй като тази вещ беше връзка с нея, и онзи, който ми я бе подарил, се беше възхищавал от майка ми и уважаваше мен, макар и само защото бях неин син.
Ето, така ми се искаше да мисля: имаше хора, които ме бяха въвлекли в тази привидно недостъпна конспирация и не гледаха на майка ми като на злосторник. Бяха настроени приятелски към мен, макар и да не изпитваха страхопочитание, както твърдеше Рузвелт Фрост. Исках да вярвам, че в тази история са замесени не само лоши, но и свестни хора, защото когато научех какво е направила майка ми, за да унищожи света, аз предпочитах да получа тази информация от хора, които бяха убедени, че поне намеренията й са били добри.
Не желаех да науча истината от хора, които ме гледат и виждат в мен майка ми, и обвинително ме заплюват с онова обидно: „Ти!“
— Има ли някой тук? — извиках.
Въпросът ми се разнесе спираловидно в двете посоки по стените на стаята с формата на яйце и се върна при мен като ехо.
Орсън изскимтя въпросително. Тихият звук се задържа по извитите повърхности на помещението като ветрец, шепнещ по вода.
Не получихме отговор.
— Не търся отмъщение — продължих аз. — Отказал съм се от това.
Нищо.
— Вече не възнамерявам да отида при властите извън града. Твърде късно е да поправя стореното.
Ехото от гласа ми постепенно заглъхна. Както става понякога, овалната стая се изпълни с тайнствена тишина, плътна като вода. Изчаках минута, сетне отново наруших мълчанието.
— Не искам Мунлайт Бей да бъде заличен от картата — както и аз, и приятелите ми — без основателна причина. Само искам да знам защо.
Никой не си направи труда да ми обясни.
Е, и без това идването ми тук беше безполезно.
Не бях разочарован. Рядко си позволявах да изпитвам разочарование от нещо. Урокът на живота ми е търпение.
Над създадените от човешка ръка подземия скоро щеше да се зазори и аз не можех да отделя повече време на Форт Уайвърн. Трябваше да посетя още едно важно място, преди да се оттегля в къщата на Саша, за да изчакам господството на убийственото слънце да свърши.