Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
В единадесет и половина беше вече на стража в галерията на XIII отделение и остана там, докато делото на Форсайт срещу Босини приключи. Отсъствието на Босини не я разтревожи; чувстваше инстинктивно, че той няма да се защитава. След прочитане на решението побърза да слезе и отиде у дома му.
През отворената входна врата и покрай канцелариите в трите първи етажа мина, без да я забележат; мъчнотиите започнаха едва когато стигна най-горния етаж.
Никой не отговори на позвъняването; оставаше й да реши да слезе и да почака връщането на Босини в стаичката на портиерката, или да чака търпеливо пред вратата с надеждата, че никой няма да се качи дотук. Избра второто.
След четвърт час зъзнене на площадката тя се досети, че Босини имаше навика да оставя ключа от жилището си под изтривалката. Погледна и го намери там. Няколко мига не се реши да го използва; най-после влезе, като остави вратата отворена, та всеки, който би дошъл, да разбере, че е дошла по работа.
Това не беше вече същата Джун, която беше дошла разтреперана преди пет месеца; тия месеци на страдание и сдържаност бяха притъпили чувствителността й; тя бе обмисляла това посещение толкова дълго, с такива подробности, че страховете й бяха предварително отбити. Не бе дошла този път, за да загуби играта; защото загубеше ли я, никой не би могъл да й помогне.
Като някоя самка, която бди над малкото си, пъргава, дребничка, тя не се спря нито за миг в таза стая, а се движеше непрекъснато от врата на врата, която опипваше ту едно, ту друго. Всичко беше потънало в прах, стаята не беше почиствана навярно от седмици насам и Джун, готова да се залови за всяко нещо, което можеше да съживи надеждата й, видя в това признак, че той е бил принуден да се откаже от прислугата, за да прави икономии.
Погледна в спалнята; леглото беше оправено небрежно, явно от ръка на мъж. Ослуша се внимателно, влезе и надникна в шкафовете. Няколко ризи и яки, чифт кални обувки — в стаята нямаше и дрехи дори.
Промъкна се във всекидневната и едва сега забеляза, че тук липсват всички дреболии, които той си бе събрал. Стенният часовник, останал от майка му, бинокълът, който висеше над дивана; две действително ценни стари гравюри от Хароу, дето бе учил баща му, и най-после — но последна по ценност — японската ваза, която му бе подарила. Всичко бе изчезнало; и въпреки гнева, надигнал се в нейната борческа душа при мисълта, че хората са се отнесли така зле към него, изчезването на тези вещи й се стори добро предзнаменование за успеха на нейния план.
Докато гледаше мястото на японската ваза, усети със странна увереност, че някой я наблюдава, обърна се и видя Айрин на прага.
Те се гледаха един миг в мълчание. После Джун пристъпи и протегна ръка. Айрин не я прие.
Щом не приеха ръката й, Джун я скри зад гърба си. В погледа й пламна гняв. Тя зачака обяснението на Айрин; а докато чакаше, във вихрушка от ревност, подозрения и любопитство, забеляза всяка подробност в лицето и облеклото на своята приятелка.
Айрин беше с дълго кожено палто; златиста къдрица се спускаше изпод малка пътническа шапка. Лицето й изглеждаше детински дребно, като се подаваше от пухкавото палто.
За разлика от бузите на Джун нейните бяха студени и бледи като слонова кост. Тъмни сенки се виждаха под очите. В едната си ръка държеше виолетки.
Тя гледаше, без да се усмихва; и пред тия големи, тъмни, втренчени в нея очи девойката изпита отново, въпреки смайването и гнева, някогашния им чар.
Най-после заговори първа:
— Защо дойде? — Но чувството, че същият въпрос може да се зададе и на нея, я накара да добави: — Това ужасно дело… дойдох да му съобщя, че го загуби.
Айрин не продума; очите й не се отделяха от лицето на Джун и девойката извика:
— Не стой така, сякаш си от камък!
Айрин се засмя:
— Бих желала да съм!
Но Джун се отвърна веднага.
— Млъкни! — извика тя. — Не ми казвай! Не искам да слушам! Не искам да чуя защо си дошла! Не искам! — И започна да се лута напред-назад като неспокоен дух. Изведнъж избухна: — Аз дойдох първа. А не можем да останем тук и двете!
Лека усмивка пробягна по лицето на Айрин и угасна като искрица в камина. Тя не мръдна. А Джун усети изведнъж в тая неподвижна, кротка фигура някакво опасно отчаяние и решителност, с което не можеше да се бори. Свали шапка, вдигна ръце и приглади назад бронзовите си коси.
— Вие нямате никакви права тук! — извика предизвикателно тя.
— Аз нямам никъде никакви права… — отвърна Айрин.