Полет над кукувиче гнездо

— Трябваше да спираме във всяко заведение по пътя, за да питаме за посоката — обясни Канди.

Санди се въртеше на всички страни и се пулеше.

— Ей-й, Канди, ама къде попаднахме, а? Наистина ли сме в болница за психари? Майчице!

Тя беше по-едра от Канди и може би по-възрастна с около пет години. Опитала се беше да прибере червеникавокестенявата си коса на нещо като кок на тила, но няколко кичура все се измъкваха и падаха покрай широките й, червендалести скули, така че приличаше по-скоро на краварка, която се мъчи да мине за дама. Раменете, гърдите и ханшът й бяха прекалено широки, а усмивката й твърде разлята, за да се нарече красавица, но беше приятна и излъчваше здраве, и беше пъхнала дългия си пръст в гърлото на една четири и половинлитрова бутилка с червено вино, която се люшкаше до бедрото й като кесия.

— Канди, как, как, как е възможно да ни се случват такива откачени неща?

Тя пак се завъртя и спря, с разкрачени боси крака, разтърсвана от кикот.

— Тия неща не се случват — обясни Хардинг на момичето с тържествен глас. — Това са ония фантасмагории, които си представяш, когато нощем лежиш буден в леглото си и после те е страх да ги разкажеш на психоаналитика си. Вие в действителност не сте тук. Това вино не е истинско; всичко това не съществува. Така, а сега дайте да се махаме оттука.

— Здравей. Били — каза Канди.

— Я ги виж к’во носят! — обади се Търкъл.

Канди протегна несръчно към Били едната от бутилките.

— Донесла съм ти подарък.

— Носят мечтата на поета — каза Хардинг.

— Леле! Ама къде се навряхме! — извика момичето на име Санди.

— Шшшт — скара се Сканлън — Не говорете толкова силно, че ще събудите ония копелета.

— Е, и к’во от това, скръндзо? — изкиска се Санди и пак взе да се върти. — Страх те е, че няма да има за всички ли?

— Санди, как можа да го донесеш тоя гаден евтин портвайн!

— Леле! — Тя спря да се върти и зяпна в мене, — Канди, в тоя видя ли го? Цял Голиат — истински канибал.

Мистър Търкъл каза „Бомба!“ и заключи мрежата на прозореца, а Санди пак възкликна „Леле!“ Всички стояхме скупчени насред дневната, все още се чувствахме неловко, престъпяхме от крак на крак, приказвахме каквото ни падне просто защото не знаехме какво друго да правим — дотогава не бяхме изпадали в такова положение, И кой знае кога щеше да спре гоя възбуден, объркан разговор, това кикотене и нервно пристъпяне, ако не бяхме чули; че вратата на отделението се отключва — всички така се стреснахме от тракането на ключа в ключалката, сякаш беше писнала алармена система срещу крадци.

— Олеле божичко — изохка мистър Търкъл и се плесна по голото теме, — това е надзирателката, сега ще ме изхвърлят като мръсна котка.

Всички се втурнахме към клозета, изгасихме лампите и останахме на тъмно; чувахме се как дишаме. Отвън надзирателката ходеше из отделението и шепнешком викаше мистър Търкъл. Гласът й беше тих и разтревожен, повикът й завършваше с извивка нагоре: „Мистър Търкъл? Мистър Тър-къл?“