Горският храм
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Горският храм». Краткое содержание книги:
В мрака на най-дълбоката древност една жрица дарява любовта си на човек от народа на омразните завоеватели. Един римски воин обръща гръб на почестите и славата, за да послуша сърцето си.
Страшна е съдбата на влюбените, погазили законите на човеците, но обречената им страст полага основите на древна династия, която ще просъществува през вековете. Тя ще дори на света крал Артур — вечния символ на благородство и доблест, който все още чака да удари неговия час — на обвития в мъгли свещен остров Авалон.
— Благодарим ти, че дойде при нас, Богиньо. Сега, когато отново напускаш тялото на смъртна, те приветстваме и се прекланяме пред теб.
Друидът извади клонче имел от златната купа и поръси с него Ейлан.
За миг й се стори, че ослепява — не виждаше нищо, а веднага след това я проряза непоносима болка и тя започна да потъва в непрогледна тъмнина. Някъде в далечината тихо звъняха сребърни звънчета.
Когато Ейлан започна да идва на себе си, чу песента на жриците. Знаеше тази песен — беше я пяла неведнъж, но сега беше изтощена и замаяна, и цялото тяло я болеше — не можеше да се присъедини към жените за нищо на света. Бяха свалили венеца от косите й, грижливи ръце миеха с влажна кърпа челото и ръцете й. Някой поднесе към устните й чаша вода и тихо започна да и шепне успокоителни думи. „Кайлеан!“ Повдигнаха я и я поставиха в стола-носилка.
— Непорочна Богиньо… — пееха жените.
— … сиянието ти озарява нощта! — отвръщаха друидите.
— Небесна красота… майка на звездите… любима на слънцето… — белите женски ръце се протягаха към луната.
— … величие неземно… — продължаваха жриците, а плътните гласове на мъжете отново откликваха:
— … озарява нощта!
Ейлан не знаеше колко време бе минало, когато успя наистина да дойде на себе си. Лежеше в собственото си легло, в дома на Великата жрица. Светлината на факлите вече не й причиняваше болка и мислите й бяха ясни — сигурно действието на напитката отслабваше. По някакви незнайни причини в глава й се въртеше откъс от някаква стара балада:
„Свалиха й свещената корона, и пламъкът погълна нежните цветя…“
Тя не помнеше къде бе чувала баладата, но знаеше, че венецът от главата й действително е бил хвърлен в огъня, спомни си дори мирисът на горящите клонки; спомни си и пеенето на жриците, и сребристия блясък на луната.
Но не можеше да си спомни и дума от отговорите, които бе давала на хората. Тъй или иначе, те явно ги бяха приели.
„Богинята също ме прие! — каза си тя най-сетне. Не пожела да ме накаже!“ Поне засега Богинята не я бе наказала за греха й — внезапно си зададе въпроса дали няма да дойде време, когато ще съжалява, че не е била наказана още сега. Не можеше да разбере откъде й хрумна такава мисъл.
Все още се чувстваше много зле, тялото я болеше навсякъде, сякаш я бяха били с тояги. Доколкото знаеше, утре щеше да се чувства още по-зле. Болеше я стомахът, но за щастие, утробата й бе спокойна. Беше преживяла изпитанието и бебето й не бе пострадало.
— Лека нощ, Повелителко — прошепна Ейлид от вратата. — Спи спокойно.
„Повелителко!“ Значи беше истина. Ейлан бе Повелителка на Вернеметон.
Няколко дни по-късно Кайлеан повика Диеда в дома на Великата жрица. Ейлан седеше до огнището — все още бледа и с измъчен вид.
— Дойде време да спазиш обещанието си. Ейлан се възстанови достатъчно, за да може да пътува, и е време да отиде някъде, където ще може да роди на спокойствие.
— Това е смешно. Наистина ли вярвате, че никой няма да забележи подмяната? — каза студено Диеда.
— Откакто стана Велика жрица, тя се появява почти винаги забулена — ако изобщо някой забележи някаква промяна, ще я отдаде на последиците от ритуала.
„Кинрик не би се заблудил“ — помисли с копнеж Диеда. Защо не можеше да дойде и да я отведе оттук — веднъж завинаги? Не бе й пращал вест вече цяла година. А и да знаеше желанието й, дали би дошъл?
— Баща ти ще ти бъде много благодарен — поде Кайлеан.
Диеда изкриви кисело устни.
„Остава и да не е — ако бях настояла да се махна оттук и да се омъжа за Кинрик, какво би станало с неговия маскарад?“
— Диеда — Ейлан проговори за първи път. — Докато живеехме в бащиния ми дом, бяхме като сестри. В името на общата ни кръв, в името на любовта. Която ти също познаваш, моля те да ми помогнеш!
— Аз поне проявих достатъчно здрав разум да не се отдам на мъж, които след това да ме захвърли — каза сухо Диеда. — Кайлеан обеща да ме изпрати в Ериу. Какво ще ми обещаеш ти, „сестро“?
— Ако остана Велика жрица, ще сторя всичко, което е по силите ми, за да помогна на теб и Кинрик. Ако не го сторя, ти знаеш тайната ми и ме държиш в ръцете си. Можеш да ме унищожиш, когато пожелаеш. Стига ли ти това?
— Така е — по устните на Диеда плъзна странна усмивка. А когато изучеше всички тайни на друидите от Ериу, щеше да може да унищожи човек само с една дума; да омайва птици и животни с песните си, та да се подчиняват на нейната воля; щеше да има власт, за която тези набожни глупци дори и не подозираха. Внезапно осъзна, че в положението на Велика жрица не й харесваха само ограниченията, наложени от закона. Но властта — това бе нещо друго. Щеше да й достави удоволствие да държи властта в собствените си ръце.