Мъртви души

Де е оня, който на език, роден на нашата руска душа, би могъл да ни викне това всемогъщо слово „напред“, който, знаейки всичките сили и свойства и цялата дълбочина на нашата природа, би могъл с едно магьосническо махване на ръка да ни насочи към висок живот? С какви сълзи, с каква любов би му заплатил благодарният русин! Но векове след векове се нижат с позорна леност и безумна дейност на незрял юноша се пълни… и бог не праща човек, който може да го произнесе.

Едно обстоятелство насмалко не го събуди и не направи преврат в характера му. Случи се нещо подобно на любов. Но и тук работата свърши с нищо. В съседство с него на десетина версти от селото му живееше един генерал, който се отзоваваше, както вече видяхме, не много благосклонно за Тентетников. Генералът живееше като генерал, гостоприемствуваше, обичаше съседите да дохождат при него и да му изявяват своята почит, но сам не връщаше визитите, говореше пресипнало, четеше книги и имаше една дъщеря, същество невидено, чудно, Тя беше нещо живо, както е самият живот.

Името й беше Улинка. Беше възпитана някак странно. Учи я англичанка-гувернантка, която не знаеше ни дума по руски. От майка бе лишена още в детинство. Бащата нямаше време. Но обичайки дъщеря си до безумие, той можа само да я разглези. Както у всяко дете, израсло на свобода, у нея всичко беше своенравно. Да бе видял човек, когато ненадеен гняв събираше изведнъж строги бръчки на прекрасното й чело и когато тя се препираше разпалено с баща си, би помислил, че тя е най-капризното създание. Но тя пламваше от гняв само когато чуваше за някоя несправедливост или за лоша постъпка с когото и да било. И никога не се гневеше и не спореше за своята личност, и не се оправдаваше. Гневът й можеше да изчезне в една минута, щом видеше, че оня, срещу когото се е разгневила, е изпаднал в нещастие. При първа молба за милостиня от когото и да било тя беше готова да му хвърли цялата си кесия с всичко, що се съдържаше в нея, без да му мисли и смята много.

Имаше в нея нещо стремително. Когато тя приказваше, изглеждаше, че всичко у нея се стреми подир мисълта й — изразът на лицето, изразът на разговора, движението на ръцете; дори гънките на роклята й сякаш се стремяха в същата посока и струваше се на човека, че тя самата ей сега на ще хвръкне подир своите собствени думи. В нея нямаше нищо скрито. Пред никого не се боеше да изказва явно мислите си и никаква сила не можеше да я накара да мълчи, когато искаше да говори. Нейният чаровен, особен, присъщ само ней вървеж беше дотолкова безтрепетно свободен, щото неволно всичко й правеше път. При нея недобрият човек някак се смущаваше и немееше; най-разпасаният и най-смелият в приказките не знаеше как да говори с нея и се забъркваше, а стеснителният можеше да се разприказва с нея както никога с никого в живота си и още от първите минути на разговори му се чинеше, че някога и някъде се е запознал с нея и че е виждал някъде същите тия черти, че това е било в дни на някакво незапомнено детство, в някаква родни къща, във весела вечер, при радостни игри на детска пружина; и дълго време след това му тежеше разумната възраст на човека.