Джими Ръчицата

Щом видя двамата непознати, момчето спря. Джими му се усмихна и тикна камата в канията на колана си; светлината на огъня заигра по фината резба на предпазителя на рапирата му.

— Пътници — обясни домакинът. — Е, Дейви, момчето ми, защо си дошъл да викаш Мег? Болен ли е някой, или на някоя й е дошло времето?

После се обърна към Джарвис и младия крадец:

— Тоя е Дейви, син на Таел от „Бодливата зеленика“. Не за първи път Мег я викат в такава мръсна нощ.

— Двама от войниците на барона — успя да каже Дейви, след като отпи от билковия чай и се успокои. — Пребити! Пребити и голи, в конюшнята.

— Пада им се — изръмжа колибарят. — Да гноясат дано, мене ако питат.

— Майка ти може да се оправи с отоци и да намести счупена кост — каза Мег и още докато говореше, отиде при леглото и издърпа друг сандък, дъсчен и обшит с кожа. — Какво друго им има?

Дейви погледна мъжете, запристъпва нервно от крак на крак и накрая избълва:

— Излязоха през вратата и казаха, че… някаква курва ги прилъгала до конюшнята, а сводникът й ги пребил!

Колибарят се навъси още повече.

— Виж ти. В „Бодливата зеленика“ няма леки жени.

— Така казват те — настоя Дейви. Пъпчивото му лице стана още по-грозно, щом се изчерви. — И… ами, дрехите и оръжията им ги няма, и косите и брадите им са остригани, и са отъркаляни и оцапани с тор, и… и…

— Хайде, казвай, момче!

— И някой им е напъхал шишарки в задниците! И на двамата!

Мег закудкудяка от смях. Мъжът й зяпна невярващо, след което и той нададе вой, преви се на две и взе да залита и да се блъска в стените.

— Ох-ох, колко пъти съм искал да го направя това на тия надути кучи синове! Ха, ха, ха! Сега с месеци ще има да сядат кротко-кротко, ох-ох! Много ще внимават, като клякат в нужника, хе-хе-хе!

Дейви се ухили смутено, но май и той си беше стегнал задника.

Джими също се изкиска. „Май е по-смешно да го чуя, отколкото да го видя. Все пак няма да е лошо да чуя същото за Джоко Радбърн или дел Гарза, или за шефа им.“

— А ония момичета ги няма — продължи Дейви.

— Какви момичета? — попита рязко Джими.

— Ония, дето дойдоха с една двуколка от Ландсенд някъде по вечеря — отвърна момчето. — Едни таквиз хубавички, като на картинка.

— Флора! — възкликнаха Джими и Джарвис едновременно.

— Едната куцукаше — добави момчето.

— Лори! — възкликна Джими.

Стомахът му се сви, а Джарвис Коу изруга тихо на някакъв непознат език. Двамата с Джими се спогледаха.

— Чашата преля — каза навъсено Джарвис.

Джими кимна и навлече наметалото си. Дръпна качулката над главата си и си помисли с горчивина докъде го бе довело новото „чувство за отговорност“ на Флора. Пак го бе накарала да си натика главата в нужника.

— Няма време за хитрини — рече той.

— Никакво — отвърна Коу. Излязоха от топлата задимена колиба.

Джими настръхна. Не беше от дъжда и студения вятър. Беше от мисълта, че Флора и Лори са там.