Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)». Краткое содержание книги:
Светът на тягостните диктаторски задължения изчезна, заедно с тях — и лошото настроение на Сула. Лицето му светна и той възкликна:
— Но това е прекрасно! Същинско театрално представление! Не, не, не се приближавайте повече! Застанете пред басейна. Аврелия, ти ще стоиш най-отпред. Искам да приличаш на свеж розов цвят. Весталките да минат вдясно, но най-младата може да остане до Аврелия, белият фон ще й подхожда. Да, точно така, чудесно! А вие, господа, минете вляво. Само Луций Кота ще стои до Аврелия, той е най-младият, едва ли ще се наложи да вземе думата. Мамерк, само ти разваляш картината. Не трябваше да идваш с преторската си тога, пурпурният цвят не отива на общия фон. Затова ще застанеш най-накрая в редицата. — Диктаторът се облегна и ги изгледа изпитателно, преди да кимне доволно. — Добре! Харесвате ми! И все пак, нужен ми е малко повече блясък, нали така? Облечен съм в същите дрехи като Мамерк и със същото траурно излъчване!
Сула плесна с ръце и зад гърбовете на просителите се появи Хризогон, който на няколко пъти ниско се поклони.
— Хризогон, доведи ликторите ми. Искам ги облечени в моравите туники. И ми донеси египетския стол, наля се сещаш — оня с крокодилите и кобрите. И малък подиум. Да трябва ми малък подиум! Постлан с пурпурен плат. Истински тирски пурпур, не римска имитация. Хайде, човече, побързай!
На делегацията й се наложи да изчака, преди сцената да бъде готова във вида, който желаеше Сула. И все на Хризогон неслучайно изпълняваше две отговорни длъжности едновременно — да бъде слуга на диктатора и да ръководи изпълнението на проскрибциите. След миг в помещението нахълтаха строените редици на двадесет и четиримата ликтори, всички облечени в моравочервени туники, с брадви между сноповете на фасциите, с каменни лица. След тях се появиха и четирима здрави роби, понесли малкия подиум, за да го наместят точно зад басейнчето. Без да се бавят, разгънаха топ изящен плат и покриха с тъмен пурпур дъските. Най-накрая дойде и столът, възхитително произведение на изкуството от абанос и злато, с рубини за очите на извисилите се смъртоносни кобри и с изумруди за очите на крокодилите. В самия център на изящно изваяната облегалка стоеше величествен и многоцветен скарабей.
Щом декорите бяха наредени, Сула се обърна към ликторите:
— Винаги съм харесвал гледката на фасциите с брадвите между пръчките. Колко е хубаво, че съм диктатор и имам право на подобна охрана и вътре в померия! Сега да погледна… Дванайсет души вляво и дванайсет вдясно. В една редица, момчета, по-близо. Най-първите да са плътно до мен, последните да се отделят малко от съседите си… Така, така! — Сула се извъртя към делегацията и се навъси, сякаш намери някакъв пропуск. — Сещам се какво липсва! Не виждам краката на Аврелия. Хризогон, донеси малкото златно столче, което отмъкнах от Митридат. Искам тя да стъпи на него. Хайде, човече, по-бързо, по-бързо!
Най-накрая всичко се нареди, както Сула желаеше. Той седна между главите на крокодилите и змиите, без да го е грижа, че римският диктатор си има свой стол — така изречения куриатен стол, символ на римската власт. Пък и никой от присъстващите не би посмял да му направи забележка; важното бе диктаторът да се чувства комфортно и да се забавлява. Така шансовете да се вслуша в колбите им бяха по-големи.
— Говорете! — подкани ги Сула.
— Луций Корнелий, синът ми умира…
— По-високо. Аврелия! Искам гласът ти да изпълни цялото пространство!
— Луций Корнелий, синът ми умира! Дошла съм заедно със своите приятели, за да измоля неговото помилване!
— Твоите приятели? Нима всички тези хора са твои приятели? — учуди се Сула.
— Да, те са мои приятели. И заедно с мен те умоляват да позволиш на сина ми да се завърне в Рим, преди да е умрял. — Аврелия произнасяше всяка дума високо, отчетливо, без да се притеснява. С всяка дума увереността й нарастваше. Щом Сула иска гръцка трагедия, ще си я получи! Тя протегна двете си ръце към него и розовите дипли на ръкавите й се спуснаха по бялата й като слонова кост ръка. — Луций Корнелий, синът ми е само на осемнайсет! Той е единствената ми мъжка рожба! — Аврелия изхлипа, така беше още по-убедителна. Да, ако се съдеше по изражението на Сула, тя добре се справяше! — Ти сам си виждал сина ми. Истински бог! Римски бог! Наследник на Венера, достоен за Венера! И е толкова смел! Та нима не намери сила да те предизвика, теб, най-великия човек на земята? Нима прояви капчица страх? Не!