Арктическо течение
- Автор: Касслер Клайв, Къслър Дърк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Арктическо течение». Краткое содержание книги:
— Почакайте.
Стенсет се обърна и го погледна.
— Стори ми се, че чух нещо — каза кормчията.
В цялата лодка се възцари тишина, хората дори не дишаха и се вслушваха. След няколко секунди всички го чуха едновременно. Слаб звън, почти като далечна камбана.
— Това са Пит и Джордино! — извика Далгрен. — Няма какво друго да е. Чукат морзовия сигнал за SOS по корпуса на „Блъдхаунд“.
Стенсет го изгледа недоверчиво. Далгрен сигурно грешеше. Бяха прекалено далече от района, където можеше да е батискафът. Но кой друг би могъл да подава сигнал за помощ в тъмната арктическа нощ?
Стенсет запали двигателя и подкара лодката в разширяващи се кръгове, като от време на време отнемаше от газта, за да се вслуша. Караше бавно и се боеше, че почукването ще престане, преди да е открил откъде идва. Мъглата се носеше на гъсти облаци и утринното развиделяване не успяваше да се пребори с нея. Колкото и близо да се намираха, той знаеше, че ако чукането спре, няма да намерят Пит и Джордино.
За щастие то продължаваше. Дори стана по-силно и вече се чуваше въпреки шума от мотора. Стенсет променяше курса със съвсем слаби корекции на руля и направляваше лодката слепешката. Изведнъж рязко отне газта, тъй като пред тях се издигна огромно черно очертание.
Шлепът като че ли се беше смалил в сравнение с последния път, когато Стенсет го бе видял теглен от ледоразбивача. Сега разбра защо. Шлепът потъваше откъм кърмата и почти половината му вече се намираше под водата. Носът се издигаше под неестествен ъгъл и му напомни за последните минути на „Нарвал“. След като бе присъствал на кончината на собствения си кораб, знаеше, че на шлепа му остават минути, ако не и секунди.
Стенсет и екипажът му бяха разочаровани от откритието си. Всичките им надежди бяха да попаднат на Пит и Джордино. Разочарованието им обаче бързо прерасна в ужас, когато видяха, че шлепът потъва.
Колкото до чукането, то явно идваше от някой, заключен в шлепа.
74.
Далгрен прокара лъча на фенерчето по откритата палуба, като търсеше вход, но видя само плътна преграда.
— Завърти ни от дясната му страна, капитане.
Стенсет заобиколи извисяващия се нос на шлепа и забави, когато наближи предния склад. Ритмичното металическо чукане вече се чуваше много по-отчетливо.
— Там. — Далгрен освети с фенерчето вратата — всъщност голям полегат капак. Виждаше се верига, увита около дръжката му и застопорена за метална скоба.
Без да каже и дума, Стенсет докара лодката до шлепа. Далгрен прескочи на палубата му.
— Побързай, Джак — извика Стенсет. — Не му остава много време.
И веднага отдели лодката от шлепа, тъй като не искаше да бъде засмукан, когато той поеме към дъното.
Далгрен изтича по наклонената палуба и се качи по стълбичката до заключения склад. Тресна с ръка по капака и извика:
— Чувате ли ме?
Стреснатият глас на сержант Бохоркес отговори моментално:
— Да. Можете ли да ни изкарате от тук?
— Ще го уредим — отвърна Далгрен.
Бързо огледа веригата, която беше грубо усукана около дръжката на капака и скобата в палубата. Извитите трегери на потъващия кораб я бяха опънали като струна. Той провери двата й края, прецени, че възелът на скобата е по-достъпен, и насочи вниманието си към него.
Смъкна ръкавиците си, сграбчи края на веригата и дръпна с всички сили. Замръзналата стомана се впи в плътта му, но не помръдна. Той пое дъх и дръпна отново, като запъна крака. Веригата обаче не помръдваше.
Палубата под краката му изведнъж се наклони — корабът се извърташе от неравномерно заливаните складове. Далгрен пусна веригата, духна на замръзналите си пръсти и опита друг подход — започна да рита възела. Чу от склада уплашените викове на пленниците — молеха го да побърза. Откъм водата пък долетяха гласовете на хора от „Нарвал“ — те му викаха да се върне при тях. Като че ли с желание да добави нещо и от себе си, шлепът издаде дълбок металически стон някъде изпод водата.
С разтуптяно сърце Далгрен изрита веригата. После стовари върху нея петата си. Риташе все по-силно и по-силно и все повече се вбесяваше. Риташе с такава ярост, като че ли собственият му живот зависеше от това. Продължи да рита, докато едно звено от веригата накрая се приплъзна.
Това създаде достатъчно луфт, за да позволи и на следващото да се плъзне, после на още едно. Далгрен коленичи и с изтръпналите си пръсти издърпа свободния край на веригата през разхлабения възел. Бързо размота веригата от скобата, от което лостът на капака най-накрая се освободи. Той стана, хвана дръжката и го отвори.