Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Това, че я бе отблъснал в живота (макар да го бе направил нежно и състрадателно), сега се обезсилваше от смъртта. В спомена й за него той я прегръщаше. Само нея. Така, както мъж прегръща жена. След като беше умрял, Беба Кочама свали смешните тъмнооранжеви одеяния на отец Мълиган и го облече отново в любимото й расо в цвят на кока-кола.) Докато го преобличаше, сетивата й се наслаждаваха на слабото му, хлътнало, Христосоподобно тяло.) Тя му отне паничката за подаяния, направи педикюр на мазолестите му хиндуистки пети и го обу пак в неговите удобни сандали. Превърна го пак в тържествено стъпващата камила, която идваше у тях за обед в четвъртък.
И всяка вечер, нощ подир нощ, година след година, в дневник подир дневник пишеше: Обичам те Обичам те.
Прибра химикалката в специалната й вдлъбнатина и затвори дневника. Свали очилата, размести зъбните си протези с език, освободи ги от точещата се слюнка, която ги придържаше към венците като провиснали корди на арфа, и ги пусна в чаша, пълна с „Листерин“. Протезите паднаха на дъното и изпратиха нагоре дребни мехурчета, като молитви. Като почерпка преди сън. Като усмихнато газирано питие. Ароматни зъби сутринта.
Беба Кочама се отпусна върху възглавницата и зачака да чуе Рахел да излиза от стаята на Еста. Бяха започнали да я притесняват, и двамата. Преди няколко сутрини си беше отворила прозореца (за глътка чист въздух) и ги хвана как се връщат отнякъде. Очевидно бяха прекарали цялата нощ навън. Заедно. Къде ли са били? Какво и колко си спомняха? Кога щяха да си отидат? Какво правеха, като седяха тъй дълго заедно в тъмното? Беба Кочама заспа, облегната на възглавниците, като си мислеше, че може би заради дъжда и шума на телевизора не е чула вратата на Еста да се отваря. Че Рахел вече отдавна си е легнала.
Не беше си легнала.
Рахел лежеше върху леглото на Еста. Легнала изглеждаше по-слаба. По-млада. По-дребна. Лицето й бе обърнато към прозореца до леглото. Дъждът биеше в преградките на решетката върху прозореца и падаше като ситни пръски върху лицето и гладката й гола ръка. Меката й тениска без ръкави блестеше като жълто петно в мрака. Долната част на тялото й, обута в тъмносини дънки, се сливаше с тъмнината.
Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.
Но за какво можеше да се говори?
Оттам, където беше седнал, в края на леглото, Еста я виждаше, без да обръща глава. Леко очертана. Острата линия на челюстта й. Ключиците, разтворени като крила от основата на шията до началото на раменете. Като птица, придържана от кожа.
Тя изви глава и го погледна. Той седеше с изправен гръб. Като че ли чакаше реда си за преглед. Беше изгладил всичко.
Виждаше му се прекрасна. Косата й. Бузите й. Малките й, чевръсти ръце.
Неговата сестра.
В главата на Еста се появи натрапчив шум. Шумът на минаващи влакове. Светлина и сянка, светлина и сянка, които падат върху теб, ако си седнал до прозореца.
Изправи гръб още повече. И така продължаваше да я вижда. Беше одрала кожата на майка им. Воднистият блясък на очите й в мрака. Малкият й прав нос. Устата й с пълните устни. Като след понесена обида. Сякаш много отдавна мъж с пръстени я беше ударил през устата. Красива, наранена уста.
Устата на красивата им майка, помисли си Еста. Устата на Аму.
Която му беше целунала ръката през решетката върху прозореца на влака. Първа класа, влакът „Мадраска поща“ за Мадрас.
— Сбогом, Еста. Бог да те благослови — беше казала устата на Аму, устата на Аму, която се мъчеше да не заплаче.
Последният път, когато я беше видял.
Тя стоеше на перона на гарата на пристанище Кочин, вдигнала лице към прозореца на влака. Кожата й беше сива, бледа, неоновото осветление на гарата й бе отнело лъчезарното сияние. Други влакове, спрели от двете страни, не допущаха дневна светлина. Като дълги тапи, които държат тъмнината затворена в бутилка. „Мадраска поща“. Летящата принцеса.
Ръката на Аму държи Рахел. Комар, вързан на каишка. Пръчкоподобно Насекомо в сандали „Бата“. Феята от Летището, долетяла на железопътната гара. Пристъпва от крак на крак по перона и вдига облаци от уседнал прахоляк. Докато Аму й раздруса ръката, каза й да спре и тя спря. Около тях блъскащата се, бутаща се тълпа.