Последната тайна на Дома Господен

Затова още с излизането си от гарата, махна на едно такси и десет минути по-късно мина под арката на колежа „Сейнт Джон“. Портиерът в приемната я осведоми, че кабинетът на професор Топинг се намира на стълбище И, втори двор. Тя му благодари, мина през колежа, прекоси огромния безлюден двор — безупречно поддържани морави и тюдорски сгради от червени тухли, пищно украсен параклис с прозорци във формата на арки — и влезе във втория двор.

Стълбище И беше най в дъното, най-вляво. На стената до него висеше присъствено табло с имената на всички обитатели на стаите отгоре. Прозорчето с името на професор Топинг беше решително обърнато в положение „отсъства“, което за миг я хвърли в паника — беше ли дошла чак дотук за нищо? — но в този момент някакъв як студент в развлечена тениска за ръгби слезе по стълбите и в отговор на въпроса й за местонахождението на професора я увери, че Топинг със сигурност си е в стаята.

— Чух го да крещи — обясни момчето. — Не обръщайте внимание на таблото. Живях точно под него цели две години и нито веднъж не съм видял да пише „присъства“.

Облекчена, макар и не напълно успокоена — професорът май много не си падаше по неканени посетители, — Лейла се заизкачва по стълбите, дъските скърцаха и стенеха под краката й, стигна чак до последния етаж на сградата и откри вратата с надпис „ПРОФЕСОР М. ТОПИНГ“.

Поколеба се, представяйки си като предишния следобед някакъв строг стар учен с рязани очила, сако от туид и стърчащи от ушите косми, но се приближи до вратата и почука. Никакъв отговор. Почука втори път.

— Не сега!

— Професор Топинг?

— Не сега!

Беше много ядосан. Лейла се зачуди дали да не изпие някъде едно кафе и да се върне по-късно, когато настроението му ще се е оправило. Но не беше изминала целия този път, за да се съобразява с разни откачалки, и затова стисна зъби, вдигна ръка и доста по-настойчиво почука трети път.

— Ще ви помоля да ми отделите малко време, професор Топинг — извика.

Настъпи кратко заплашително мълчание — затишие пред буря, — след което се чуха бързо приближаващи се стъпки. Отвори се вътрешната врата, а след това и тази, пред която стоеше.

— Не разбирате ли скапания английски? Казах, не сега! Да не сте ненормална?

За миг Лейла толкова се стресна, че не успя да продума нищо, защото вместо смачкания дърт учен, когото очакваше, откри, че й се кара висок, красив, тъмнокос четиридесет и няколко годишен мъж по бермуди и дънкова риза, от чийто разкопчан горен край се подаваше туфа черно гръдно окосмяване. Изненадата й обаче трая точно секунда, след което вбесена се нахвърли да го ругае.