Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Времето и свободното място на стената ме притискат (тепърва ми предстои да ви разкажа какво стана с Емили онази нощ) и затова няма да губя нито едното, нито другото за подробно описание на най-ранните ми години.
Роден съм малко след полунощ в студените тъмни ранни часове на 1 януари 1900 г. и ако може да се вярва на фотографиите, съм бил чудесно здраво бебе с огромна беззъба усмивка и буйна, проблясваща руса коса. Баща ми плакал, когато ме видял за първи път.
Появих се на този свят в Уайт Лодж, нашия вехт варосан дом в Риджънт Парк, и именно там прекарах ранната част от живота си и извърших първото си убийство.
Майка ми я нямаше, разбира се, а баща ми прекарваше повечето си време уединен в работилницата си, като се появяваше само да се разправя с по-гласовитите си кредитори и когато инцидентите с химикали налагаха евакуация от помещението поради съображения за сигурност. Като изключим това и факта, че хората винаги коментираха неестествено сините ми очи, съществуването ми си беше напълно нормално.
Играех си с оловни войници, лагерувах на тавана, изследвах света чрез малък телескоп, подарък от леля ми, излизах на дълги разходки в парка с милата стара мисис Егс, като винаги вземах торбичка трохи, за да храним патиците в езерото. Пиех огромни количества мляко, не понасях грис (и още не го понасям) и на около тригодишна възраст развих вкус към мокриците, които улавях под камъните и ядях сурови. Май помня, че коленете ми вечно бяха разранени, а любимите ми книги бяха илюстрирано издание на „Приказките на братя Грим“ и „Вълшебният замък“, но не помня кой беше авторът на втората.
Горе-долу по същото време започнах да посещавам малка детска градина недалеч от дома ни и там намерих много приятели, сред които и едно бледо дете на име Джинджър. Една година двамата с Джинджър бяхме неразделни, докато той не открадна цигарената ми картичка с У. Г. Грейс20 — тогава го фраснах в носа и повече не си проговорихме.
Сред спомените ми от онези ранни години е едноседмичната почивка в Маргейт, където яздех магаре и страшно ми призля, след като изядох пет пръчки карамел; тежката дребна шарка, от която на моменти не беше ясно дали ще се възстановя; строгото мъмрене от полицай, след като стрелях с прашката си по минаваща двуколка, от което конете се изправиха на задни крака; и един коледен концерт, когато голяма свещ падна от свещника и подпали бебето Иисус в яслите долу. Но като изключим тези неща и някои по-незначителни случки, с мен не се случи нищо особено до следобеда на шестия ми рожден ден, на 1 януари 1906 г. Тогава стана нещо изключително важно. Срещнах Емили. И с нея започва истинският ми живот.
Чух я, преди да я видя, и я видях, преди тя да види мен. Беше студен ясен следобед и си играех в градината, когато от другата страна на стената около къщата ни чух най-омагьосващия глас.
— Хайде, мис Уоспли! Хвърлете я високо.
Отговори й далеч не така омагьосващ глас („Няма да я хвърля високо, млада госпожице! Особено щом се обръщате към мен с такъв неприличен тон!“) и първият глас прозвуча отново, този път по-настоятелно:
— Ще я хвърлите, мис Уоспли! Казах, че ще я хвърлите.
Захвърлих дървения меч, с който си играех, забързах към стената на градината, покатерих се на една стара слива (старата слива, от чиито клони татко береше монети) и погледнах към парка. На десетина метра от мен с разперени в очакване ръце стоеше малко момиче с руса коса и изключително зелени очи. Беше облечено в дебело синьо палто и стоеше срещу висока, строго изглеждаща жена, която с гневно разширените си ноздри, изцъклените си очи и огромната си брадичка поразително приличаше на дракон.
— Хайде, мис Уоспли — извика момичето и очите му блеснаха на бледата зимна светлина на слънцето. — Хвърлете ми я!
— Не и преди да съм чула думата! — отвърна жената. — Най-важната дума в речника.
Момичето въздъхна и повдигна раздразнено вежди. Явно не за първи път попадаше в тази ситуация.
— Хайде, млада госпожице. Да ви чуя! Думата, която Бог обича да чува от всички деца. Да я чуя или се връщаме у дома за два часа математика.
— Моля — с неохота измърмори момичето. — Моля, побързайте и хвърлете топката, мис Уоспли. Моля, моля, моля, моля, моля.
— И едно моля е достатъчно — каза мис Уоспли. — И бъдете така добра да не я забравяте в бъдеще. Защото знаем, че онези, която я забравят, боледуват от детски паралич и трябва да прекарат целия си живот в инвалиден стол.
И с шумолене на сивите поли, под които вероятно се криеха изключително кокалести колене, тя хвърли голяма червена топка във въздуха, която описа грациозна парабола и се озова в ръцете на момичето. То извика радостно, замахна с две ръце през главата си и хвърли топката обратно към гувернантката с огромната брадичка.
20
Един от най-големите играчи на крикет (1848-1915 г.). — Б.пр.