Проектът [bg]

— Трябва да се погрижа за нещо. Какво ще кажеш, ако се разделим?

— О, не се притеснявай, ще се разходя — отвърна Тенисън. — Така ще се чувствам по-добре.

Да, наистина можеше да стори така. Джил беше отишла отново в библиотеката. Каза му, че работата ще ангажира ума й. Предпочитала да се натовари максимално. Тенисън не искаше да се прибира в апартамента, защото без нея щеше да му изглежда пуст до болка. Разходката наистина щеше да го разсее и успокои.

Ала не се получи точно така, както бе очаквал. В гърдите му продължи да тлее смътно безпокойство. Пък и непрекъснатият, погребален звън на камбаните в базиликата го депресираше допълнително.

Вървеше вече петнадесет минути, когато осъзна, че е поел по пътеката към хижата на Декър. Спря насред път, обърна се и тръгна обратно. Не можеше да отиде в хижата на Декър, просто не можеше! Трябваше да измине доста време, за да посети отново това място.

Стигна разклонението и пое по пътеката, която водеше до едно възвишение, където той обичаше да отсяда, за да наблюдава грандиозния спектакъл на сенките, родени в пазвата на планините. Далечният погребален звън на камбаните го съпроводи.

Тенисън седна на малък камък, където присядаше винаги и се взря в далечината. Слънцето бе достигнало зенита си, склоновете изглеждаха бледосини, изпъстрени с по-тъмните петна на горите, които се катереха по тях, а снежнобелите върхове отразяваха блясъка на слънцето. Те се променят, помисли си той, цветовете се променят, движат се. След час нямаше да бъдат същите. Променят се, но се запазват в друг нюанс. Дано винаги да можем да им се радваме. Ако някой ден планините изчезнат и се превърнат в гладка равнина, формите на живот, които ще останат, ще прекосяват равнината и въобще няма да подозират, че тук са се издигали планини и светлината си е играла с мрака на цветове по снагата им.

Нищо, помисли си той, не остава същото.

Ние се стремим към знания. Задъхвайки се, отчаяно стискаме в длани, онова, което сме уловили. Непрекъснато работим, за да се доберем до окончателния отговор, или може би до множеството окончателни отговори, които се оказват неокончателни и просто водят до някой друг факт или фактор, който също няма да бъде окончателен. И въпреки всичко, продължаваме да опитваме, не можем да се откажем, защото като разум ни е отредено да бъдем вечно неспокойно и търсещи.

Той разпери ръце пред себе си и ги погледна, променяйки ъгъла, като че бяха част от него, която никога по-рано не беше виждал. Едно изпълнено с обич докосване на тези пръсти, което не беше нищо повече от докосване, и туморът изчезна от лицето на Джил. Не можеше да има никакво съмнение, каза си той, фактът просто не подлежеше на обсъждане. Грозният, разраснал се тумор беше върху бузата й, когато я погали. С милувката той бе изчезнал. Спонтанно излекуване? Не, невъзможно. Спонтанното излекуване не протичаше по такъв начин. За него бе необходимо поне мъничко време, а при Джил то стана почти мигновено.