Шансове
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Вълова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Шансове». Краткое содержание книги:
— Аз те познавам, нали така? — внимателно попита Бърнард.
Тя изненадана вдигна поглед към него.
— Да.
— Много добър физиономист съм — похвали се той. — Видя ли някого един път, не го забравям. И когато се случи да не мога да свържа образа с името и откъде го познавам, направо полудявам. Ще ми помогнеш ли? Къде точно съм те срещал?
— М-моля? Не ви разбирам.
— Къде!
— Ами тук — отговори озадачена тя.
— Тук?
— Да, сър. Бях прислужница във вашата къща.
— Така ли? — той наистина беше изненадан. — Кога?
— О, преди доста години — някак неопределено отговори тя. — Тогава бях млада.
Той изпитателно се втренчи в нея. Все още не му се вярваше. Челото му се смръщи.
— Не, не може да е било тук…
— Работех тук, сър.
Продължаваше да не й вярва.
— Господин Даймс — събра смелост тя, — работих тук, в тази къща… отдавна, през двайсет и шеста година. Наложи ми се да напусна… внезапно… поради семейни причини.
Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.
— Не си ли спомняте? — продължи тя все по-развълнувана. — Срещнах ви в един италиански ресторант. Вие бяхте постоянен клиент и собственикът ви познаваше. Той ме представи, тогава търсехте домашна помощница… И вие ме взехте на работа. Трябва да си спомните…
И постепенно той започна да си спомня. Малкото слабичко момиче, което съвсем не приличаше на жената, седнала пред него. С тази сплетена на плитки коса. С тези грозни дрехи. Без капка грим, който да подчертае красотата й. Да, красотата. Защото Бърнард Даймс беше продуцент от двайсет и три години и можеше да разпознае красивата жена, когато я видеше.
— Е? — попита той. — След всичките тези години доволна ли си да бъдеш прислужница.
Тя заби поглед в шарките на килима.
— Мисля… че да.
— Какво се е случило с теб, Кери? Нима нямаш никакви амбиции?
Тя вдигна поглед към него, пълен с изненада. Той говореше с нея като с човек. Като с равна.
— Имам амбиции — каза тя, учудена от смелостта си. — Но не е лесно да се захванеш с каквато и да било друга работа.
Той втренчено я загледа. После бавно каза:
— Навярно е така. Но ти си много привлекателна. Трябва да се отнасяш по-внимателно с живота си.
Тя сви рамене.
— Знам… — не довърши, гласът й изтъня.
Той се замисли, без да откъсва погледа си от нея. После импулсивно стана от креслото, приближи я и й подаде визитна картичка.
— Ето вземи. Ела в Шубърт Тиътър. Утре сутринта в десет часа. Може да се уреди нещо в масовите сцени — погледна сериозно към нея. — Ти си сигурна, че не искаш цял живот да останеш прислужница, нали?
Тя кимна мълчаливо.
— Ще оправим някак нещата със семейство Бекър. Не се безпокой — дръпна шнура на звънеца и камериерът му веднага се появи. — Роджър, отведи Кери долу.
Тя замаяна напусна кабинета му.
Бърнард я проследи с поглед. Беше не по-малко замаян от развоя на събитията от нея. Беше повикал да доведат момичето, за да се освободи от натрапчивото чувство, че не може да си спомни коя е, а лицето й му е познато. И тогава, седнал в креслото си, загледан в нея, беше обзет от странно чувство. Тя излъчваше такава сексуалност, която просто го омая. Защо да не й даде шанс в живота?
Запали цигара и издиша дима на колелца към тавана. И все пак нещо продължаваше да го човърка… да го безпокои. Беше я виждал някъде преди… не в дома му… не когато е работила тук.
Напрегна паметта си, но не можа да си спомни. Е, един ден щеше да си спомни. Когато достатъчно дълго мислеше за нещо, мозайката постепенно се подреждаше и всичко си идваше по местата.
Режисьорът чоплеше зъбите си с кибритена клечка.
— Къде я намери? — попита той.
— Работи при един приятел — неопределено отговори Бърнард.
— Наистина изглежда добре.
И двамата наблюдаваха сцената, седнали долу, при оркестъра. Кери беше там, заслепена от светлините, притеснена и потна, облечена в едно трико, което й заеха от гардеробната на театъра.
— Какво искаш да ти изсвиря, миличка? — попита я със симпатия младият пианист.
— Не знам — промърмори едва чуто тя.
— Най-напред ще пееш ли, или ще танцуваш?
— Мисля… да танцувам…
— Какво ще кажеш за Пенита от Рая?
— Дали не е по-добре нещо по-бавно.
— Хей, сега вече говорим на един език! — и младежът ентусиазирано засвири нюорлиънска интерпретация на Коравосърдечната Хана.
Кери започна да танцува.
— Мили Боже! — възкликна режисьорът. — Движи се като стриптийзьорка!
Бърнард рязко се изправи от стола си.
Сега чак си спомни.
Партито на Клемънтайн Дюк.
Уестчестър, двайсет и осма година.
Беше сигурен, че все някога ще си спомни.