Врагът отвътре

— Момент — казах аз. — Имам да върша работа. И кабинет ли няма да получа?

— О, не! — каза той слисано. — Някой може да те намери и да те застреля или отрови. Така се поощрява престъпността, а това е незаконно.

— Хей — казах аз. — А как ще ми се плаща?

— О, това е лесно. Но нека те предупредя. Не подписвай никакви чекове. Така със сигурност ще те пипнат данъчните.

— Изобщо ли няма да ми плащат?

Той отвърна:

— Разбира се, че ще ти плащат. От „Дребни пари“. Това е Гише 13. Но не подписвай никакви квитанции с истинското си име, иначе ще ти искат данъчни декларации.

— Ами добре — казах аз, — стига да нямам неприятности с шефа си.

— О, нямаш никакъв шеф. И не ме гледай така. Ти си фамилен шпионин.

— Наистина благодаря за всичко — казах аз.

— Е, не съм те виждал никога и ще забравя, че си Бил тук.

Веднага отидох на Гише 13. Имаше табелка „Изплащане на дребни пари“. Една превзета като стара мома стара дама седеше зад прозорчето с решетки.

— Име? — каза тя.

— Инксуич — казах аз.

Тя затраака по клавишите на компютъра. Появи се празен екран. Тя енергично кимна с глава. Сигурно беше една от най-честните служителки на фирмата, за да е на толкова поверителен пост. Тя попита:

— Колко?

Избрах едно число напосоки.

— Десет хиляди долара — казах.

Тя размножи квитанцията за изплащане в три копия. Имайки пред вид съвета, който току-що бях получил, я подписах с „Джон Смит“.

Тя взе обратно разписката. Посегна към някакво чекмедже и преброи десет хиляди на дребни банкноти. Действията й бяха педантично точни, а устата — като на превзета стара мома. Даде ми пет хиляди и сложи другите пет в своята чантичка.