Свещеният крал
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Chalion #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеният крал». Краткое содержание книги:
— Биаст може и да има основание да се страхува — бавно каза Аяда. — Колкото до мен, аз със сигурност не искам неприятностите ми да причинят смъртта на още някой от рода Еленовшип.
— Ти не разбираш. Ако постъпя на служба при Конскарека, ще ме отстранят от задачата да те охранявам и ще ти назначат друг пазач. Може дори да те заключат някъде другаде, с по-труден достъп, откъдето е по-трудно да се избяга.
— Не трябва да ме… трябва да съм свободна, когато всичко това свърши. Когато е време да тръгнем.
— Когато свърши кое?
Тя объркано махна с ръка.
— Това. Каквото и да е то. Когато божественият лов стегне обръча около плячката си. Ти не го ли усещаш, Ингрей?
— Че го усещам, усещам го, направо треска ме тресе от напрежение, но не го виждам. Поне не ясно.
— Какво е намислил Уенцел все пак?
Ингрей поклати глава.
— Вече изобщо не съм сигурен, че е намислил нещо, освен че брани старите си тайни. Главата му е толкова претъпкана с какво ли не, че на моменти сякаш му е трудно да се съсредоточи. Не че това го прави по-малко опасен. От какво точно го е страх? В крайна сметка нали не може да бъде убит. — Една екзекуция нямаше да спре графа. Ако го затвореха и той се почувстваше достатъчно отчаян, можеше да избяга по същия начин, без значение колко сигурен е затворът му и колко е подсилена стражата. Ингрей стигна до извода, че никак не му се иска Уенцел да попадне в затвора.
Устните на Аяда се присвиха озадачено.
— И как е минавал графът през всичките си погребения, щом душата му никога не е отивала при боговете?
Ингрей помълча, замислен за странната липса на слухове по този въпрос, после каза:
— След като се е прехвърлял в тялото на собствения си наследник, е следял погребалния ритуал отблизо. Сигурен съм, че е овладял постановката до съвършенство. А ако един-два пъти не е успявал да я режисира… е, някои хора наистина биват откъснати. — От тази мисъл въображението му се размъти наново. Какво ли е било да гледаш как погребват тялото ти, отново и отново? Да скърбиш по някакъв извратен начин, да знаеш, че не бащата, а синът се е изгубил от света на материята?
Аяда кимна.
— Ако Храмът реши да се заеме със заклинанието му, какво биха могли да направят?
— Не знам. Нищо, струва ми се, освен чрез магия или чудо.
— Боговете вече са затънали дълбоко в това. Дори без посредничеството на Храма.
— Така изглежда. — Ингрей въздъхна.
— И какво ще правим ние?
— Ще чакаме. Засега. Ще постъпя на служба при Конскарека. И ще шпионирам, но не само за Хетвар. Може би ще открия нещо, което да навърже нещата, някое липсващо парченце от мозайката.
— С цената на какъв риск?
Ингрей сви рамене.
Тя, изглежда, не остана доволна.
— Нещо ми се стори ужасно извън равновесие в тази пауза.
— Каква пауза? — изсумтя Ингрей. — Днешният претъпкан със събития ден направо ми взе здравето.
Тя размаха ядосано ръце.
— Докато стоях затворена в тази проклета къща!
Ингрей се наведе напред, поколеба се за миг и я целуна. Тя не се отдръпна. Този път го нямаше внезапния шок, нямаше я и промяната в усещането му за нея, но това беше само защото постоянното усещане за присъствието й не беше отслабнало и за миг след първата им целувка. Ингрей го усещаше, поток като във воденичен улей между двама им. Физическата му възбуда сега беше приглушена от умората, насладата от устните й — удавена в отчаяна тревога. Тя го притисна трескаво към себе си, не от страст или любов, а сякаш от отчаяно доверие. Не в съмнителните му способности, а в него самия, с всичките му слабости и недостатъци. С вълка и всичко. Сърцето му се стопли в омая. Той потръпна.
Аяда приглади косата на челото му, наполовина усмихната, наполовина смръщила чело в тревога. После попита практично:
— Ял ли си?
— Май не.
— Изглеждаш страшно уморен. Трябва да хапнеш.
— Хетвар каза същото.
— Ще ида в кухнята да кажа да ти донесат нещо.
Той притисна опакото на ръката й към пулсиращото си чело, преди неохотно да я пусне.
На половината път до вратата тя погледна през рамо и каза:
— Ингрей…
— Да? — Той вдигна глава — не помнеше кога я е отпуснал върху скръстените си на масата ръце.
— Ако Уенцел наистина е някакъв мистичен свещен крал, а ти наистина си неговият наследник… какъв те прави това?
„Откачил от страх“.
— Не знам. Лош.
— Хм. — Тя поклати глава и излезе от стаята.
Ингрей спа до по-късно, отколкото беше планирал, а новите му заповеди пристигнаха по-рано от очакваното, донесени не от друг, а от Жеска.