Шепотът на розите
- Автор: Медейрос Тереза
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шепотът на розите». Краткое содержание книги:
Когато звънчето за слугите отново иззвъня настойчиво, готвачката погледна обвинително към тавана. Макар че не беше злобна жена, тази сутрин тя искрено си пожела сакатата племенница на работодателя им най-сетне да увие златния шнур на звънчето около тясната си, бледа шия. Без да знае, че пронизителният звън ще преследва прислужниците дори и в съня, макар че повечето се спасяваха с бягство, мистър Стивън бе инсталирал устройството в деня на пристигането на Сабрина.
След снощния бал мъчителката на слугите беше в необичайно добра форма. Цяла нощ ги бе държала будни, като на всеки пет минути звънеше за компреси, масаж на краката или хладни кърпи срещу главоболието си. Добродушният й вуйчо се оттегли дипломатично в библиотеката, а Енид и мистър Стивън се разхождаха от часове в градината.
Звънецът отново зазвъня настойчиво и готвачката се разтрепери. Никой от треперещите слуги не чу чукането на входната врата. А после се случи чудо: изведнъж настана тишина, благословена, скъпоценна тишина.
Обектът на страха лежеше самотен на дивана в салона и кипеше от гняв.
Сабрина дръпна шнура на звънеца с все сила — и изведнъж той се озова в ръката й. Тя се взря като замаяна в блестящото въженце и бе обзета от паника. Отникъде не се чуваха бързи стъпки или шумолене на сатенена ливрея. Никой не идваше да й помогне. Сигурно щяха да я оставят цял ден сама със страховете и съмненията й.
И с безполезните й крака.
Отвратена, тя отвърна поглед от тялото си. Позлатените амурчета на камината се подхилваха насреща й. Макар че в стаята беше потискащо горещо, тя бе заповядала на слугите да запалят огън. Сутрешното слънце падаше безпрепятствено през прозорците и между гърдите й се стичаха вадички лепкава пот. Тя задърпа сърдито яката на халата си, но скоро отпусна примирено ръце.
Съзнаваше, че бавно, но сигурно губи контрол над себе си и околните. От месеци насам манипулираше всички без изключение — очевидно искаше по този начин да компенсира онзи ужасен момент, когато бе полетяла в пропастта, но без тази защитна маска тя щеше да се разтроши на хиляди малки парченца и пролетният вятър щеше да ги разнесе на всички страни.
— Върви по дяволите, Морган Макдонъл — изсъска вбесено тя.
Морган имаше наглостта да проникне отново в живота й и да я извади от равновесие както някога. Той непрекъснато я тласкаше към необмислено постъпки, но никога не беше наблизо, за да я хване, когато падаше.
Сабрина погледна одеялото, с което бяха завити краката й, после отправи поглед към вратата. Докато все още беше обкръжена от хора, които изпълняваха безпрекословно желанията й, тя бе предпазена от изкушенията, които й предлагаше Морган, дори от предизвикателната подигравка в искрящия му поглед.
Тишината притисна раменете й. В салона се чуваше единствено шумното тиктакане на бронзовия часовник на камината. Скоро Сабрина не издържа.
Пое дълбоко въздух, хвърли одеялото, отвори халата и огледа босите си крака, сякаш не бяха част от нейното тяло, а принадлежаха на друга жена. Челото й се набръчка. Морган май имаше право. Краката й бяха бледи и тънки, но иначе изглеждаха напълно нормални. Тя размърда пръстите си и изпита детинско възхищение от това просто движение.
— Ето, миличка, готови сме. Нося ти компрес за бедните ти гърдички.
Леля Хонора, следвана от дърпащо се момиче, влезе забързано в салона. Сабрина побърза да завие краката си с одеялото и скри облекчението си, че вече не беше сама, зад пренебрежително изпухтяване.
— Надявам се, че е с борова зеленина. От ментата получавам обрив.
Лелята съчувствено цъкна с език.
— За съжаление боровата зеленина свърши, мила моя. Взехме нещо друго.
Уплашеното момиче побърза да отдръпне димящата купа от фурията на дивана.
— Къде е шалът ми? — попита ледено Сабрина. — В този салон е адски студено.
Леля Хонора обърса потта от челото си.
— Но, съкровище, тук е толкова топло…
— Не и когато някой страда от лошо кръвоснабдяване и ден и нощ го оставят на течение.
В този миг на вратата се появиха Енид и Стивън и леля Хонора въздъхна облекчено.
Стивън поднесе на Сабрина букет лавандулово-сини цветя.
— Виж, мила братовчедке, какво откъсна сестра ми специално за теб. Надявам се тези красиви цветенца да те зарадват.
Енид кимна сияещо, но усмивката й бързо угасна, когато Сабрина се разкиха.