Лисичи крал
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: conclave of shadows #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лисичи крал». Краткое содержание книги:
Двама от виновниците вече са загинали от ръката му, но Тал няма да се откаже, докато не разкрие причините за убийствата и не накаже техния поръчител. Но Конклавът е наложил своята цена за членството: той трябва да разследва Лесо Варен, магьосник с ужасна мощ. За тази цел се налага да служи на херцог Каспар Оласко. Трябва да положи клетва за вярност пред човека, който вероятно е наредил избиването на семейството му, та дори това да означава да издири враговете на херцога — членовете на Конклава и приятели на самия Нокът.
Видя и очи, ококорени от страх от мародерите. На масата гореше свещ. Тал я взе, тръгна от легло на легло и заоглежда лицата. Най-сетне намери жената, която търсеше.
Заговори й на езика на своя народ:
— Око на синекрил примкар, аз съм Нокът на сребърния ястреб. Ти ме познаваше като Киелианапуна.
Тя примига, все едно виждаше привидение. Промълви тихо:
— Киели?
Той кимна и протегна ръка.
— Дойдох да те отведа. Ще дойдеш с мен. Тя бавно се надигна и хвана ръката му.
— Където и да е, стига да не е тук. — Вгледа се мълчаливо в лицето му и очите й светнаха. — Ти наистина си Киели — промълви и зад болката в очите й Тал съзря и надежда. Стисна силно ръката му и прошепна: — Имам син. — Кимна към съседното легло, в което спеше момче на четири-пет годинки. — Баща му беше войник, не зная кой… Имаха ме много мъже, след като ме плениха.
Тал стисна ръцете й и погледна момчето. Беше светлокосо като майка си и красиво. Със стегнато гърло Тал промълви:
— Аз ще съм му баща.
Тя стисна силно ръката му, а той каза тихо:
— Никога вече няма да можем да сме онова, което бяхме. Отнеха ни нашия свят, но можем да сме заедно и да научим нашия син на онова, което знаем за обичаите ни. Нашият народ няма да бъде забравен.
Тя кимна, по страните й потекоха сълзи.
— Има ли други освен теб, от нашето село или от други? — попита той.
— Не знам — отвърна тя. — Отведоха няколко с мен, но всички ни продадоха.
— Ще останем тук за известно време тогава — каза той. — И ще ги потърсим. И ако ги намерим, ще им дадем дом.
Пусна ръката й и вдигна спящото момче. Гушна го до гърдите си и добави:
— Не знам какво ще стане с нас. Но каквото и да стане, ще го видим заедно.
И гушнал момченцето я поведе в нощта, към незнайното бъдеще.
ЕПИЛОГ
Възмездие
Появиха се двама мъже.
Беше малко преди разсъмване, макар само допреди миг да беше малко след полунощ.
Каспар залитна и падна, после бързо се изправи.
— Къде сме?
— На другия край на света. Тази земя е известна като Новиндус. Тук нито една жива душа не е чувала за Оласко, да не говорим за херцог Каспар. Нито един човек тук не говори вашия език.
— Тук ти не ще имаш слуги, армия, поданици, съюзници — продължи Магнус. — Тук нямаш нито власт, нито богатство. Тук си на милостта на други, тъй както други зависеха от твоята милост в по-голямата част от живота ти. Тал Хокинс пожела да мислиш за греховете си, да размисляш за злините, които си сторил, и за онова, което изгуби. Тук можеш да го правиш всеки ден от живота си, колкото ти е останал.
Каспар стисна зъби.
— Това не е краят, магьоснико. Ще намеря начин да се върна и ще си върна онова, което ми отнехте.
— Желая ти късмет, Каспар Оласко. — Магнус махна с ръка и прангите паднаха. — Оставям те да разчиташ на своя ум, сила и дарби, защото всички те ще ти трябват, ако се научиш на покорство. — Посочи на изток, където на хоризонта се виждаше смътен прахоляк. — Това там са номади, Каспар. Хора, които или ще те убият, или ще те направят свой роб, според настроението им. Съветвам те да си намериш скривалище и да приемеш това като първа възможност да се учиш.
И Магнус изчезна.
Каспар се огледа и видя на един склон малка горичка. Ако затичаше натам, навярно щеше да успее да се скрие, преди номадите да го видят.
Погледна изгряващото слънце и усети свежия полъх на вятъра. Нямаше го в него познатия аромат на морска сол, нещо, с което така бе свикнал в Опардум. Въздухът беше сух.
Настръхна от очакване. Изтръгнат бе от пълен крах към ново начало. В главата му кръжаха образи и той знаеше, че някак си е използван от сили, които не разбира. Когато Лесо Варен бе издъхнал, сякаш някаква натрапчива болка в дъното на черепа му бе секнала. Не знаеше какво означава това, но знаеше, че се чувства някак странно хубаво. Въпреки че беше хвърлен в килия, беше спал добре, макар че очакваше на сутринта да умре.
А сега беше тук, където и да бе това тук, свободен да избере собствения си път. Не кой знае какъв свят за завладяване поне според това, което виждаха очите му. Но все някъде наоколо щяха да се намерят и по-добри места. Тъй или иначе, можеше да започне.
Вдигна веригите си и ги разлюля като оръжие срещу ездачите.
И се ухили.