Последната теорема
- Автор: Пол Фредерик, Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната теорема». Краткое содержание книги:
Успяваше да ги убеди. В крайна сметка целият свят се убеди или поне хората по високите етажи, които вземаха решенията. Фондации, отделни спомоществователи, хазните на три велики държави (и в по-малка степен по-малките хазни на още десетина не толкова велики) обединиха усилията си и осигуриха финансирането на това прескъпо събитие. То щеше да се отплати, разбира се. Състезанието по свободен полет в лунната лавна тръба беше поставило началото на истински лунен туризъм. Колкото до сегашното събитие, то вече се радваше на най-голямата зрителска аудитория в историята на човечеството. А големите момчета вече възлагаха построяването на космически съдове, често със слънчева тяга, и крояха планове как ще проучат богатството от суровини и материали, което крие Слънчевата система.
А младата Наташа де Сойза Субраманиан беше в центъра на всичко това!
„Диана“ беше направила добър старт и сега Наташа имаше време да види как се справят конкурентите й. Като за начало съблече повечето си дрехи, защото нямаше кой да я види тук, после, като се движеше много внимателно — между контролната капсула и деликатния такелаж на платното имаше достатъчно ресорни механизми, които да абсорбират шока, но Наташа предпочиташе да не поема никакви рискове, — тя се настани пред перископа.
И ето ги другите платноходки — като странни сребърни цветя сред тъмните полета на космоса. Ето я южноамериканската „Санта Мария“ с Рон Олсос на руля, само на осемдесет километра от нейната „Диана“. „Санта Мария“ много приличаше на детско хвърчило, само дето това хвърчило имаше дължина на страната от километър и повече. Зад „Санта Мария“ се виждаше „Лебедев“, корабът на Руската космическа корпорация, който наподобяваше малтийски кръст — на теория четирите широки участъка на платното можели да се използват за насочване на цялата конструкция. Австралийската „Уомера“, от друга страна, имаше формата на старовремски кръгъл парашут с обиколка от пет километра. Яхтата на „Дженерал Спейскрафт“, „Арахне“, напомняше на паяжина, както подсказваше и името й — и беше построена на същия принцип с помощта на автоматизирани роботи, обикалящи по спирала от централната точка. „Паяжина“ на „Юроспейс“ беше с подобен дизайн, макар и незначително по-малка. Колкото до „Слънчев лъч“ на Народна република Китай, той представляваше плосък пръстен с широка един километър празнина в средата и се въртеше бавно в капана на центробежната сила. Тази идея не беше нова, но досега никой не беше съумял да я приложи успешно. Наташа очакваше, че азиатската яхта ще срещне проблеми още при първия си опит да промени посоката.
Това, разбира се, щеше да стане чак след шест часа, когато и седемте слънчеви платноходки ще са изминали първата четвърт от двадесет и четири часовата си геосинхронизирана орбита. Сега, в началото на състезанието, всички те се отдалечаваха по права линия от Слънцето — носеха се по слънчевия вятър. И всеки искаше да се възползва максимално от тази първа отсечка преди законите на гравитационното движение да ги завъртят около Земята. А когато това станеше, яхтите щяха да поемат обратно към Слънцето. Именно тогава на преден план щеше да излезе майсторлъкът на пилотите.
Не и сега обаче. В момента Наташа нямаше грижи за управлението. Огледа през перископа платното, като се взираше внимателно във всяка свръзка на такелажа. Въжетата — тънки пластмасови нишки със специално покритие — бяха видими единствено благодарение на флуоресцентната си боя. През перископа се виждаха като изпънати линии от цветна светлина, протегнали се на стотици метри към гигантското платно. Всяка нишка си имаше миниатюрен електрически хаспел, не по-голям от макарата на обикновена въдица. Компютърно контролираните хаспели се въртяха постоянно, отпускаха и натягаха нишките според инструкциите на автопилота, така че платното да остава в най-подходящия ъгъл спрямо Слънцето.
Играта на слънчевите лъчи по гигантското огледално платно беше омайваща гледка. Платното се гънеше величествено и умножените отражения на слънцето се разбягваха от центъра към краищата. Тези „вълни“ не бяха проблем. Причиняваха ги леките и бавни вибрации, неизбежни при една толкова голяма и толкова крехка конструкция. По правило бяха безвредни. Въпреки това Наташа ги следеше внимателно за признаци на усилване, което би довело до катастрофалните вълни, известни като „гърчове“. Гърчовете можеха да разкъсат платното на парчета, но поне засега компютърът я уверяваше, че подобна опасност не съществува.