10⁻⁹ (Нано)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «10⁻⁹ (Нано)». Краткое содержание книги:
Последното изпитание е изпитание чрез изобилие. Изпитание чрез материално неограничена свобода. Изпитание — или изкушение? — е отмяната на смъртта като нещо задължително за всяко живо същество.
Хората вече не могат да останат същите, каквито са били преди.
Вътре горяха десетки свещички, съзвездие от светлинки. Свещеникът беше без расо, по черен панталон и риза, бършеше с чист парцал полиците за дарове, по този край имаше обичай да се оставят орехи и ябълки пред иконите. Чу стъпки и се обърна. Примижа.
— Батюшка Арсений?
— Алексей! Добре си дошъл, синко! — свещеникът пъхна парцала в джоба и тръгна напред с протегнати за приветствие ръце. — От служба, а? Отпуска? За колко си идваш, момко?
— Бързам, батюшка. Отбих се… за изповед.
Тонът на Ленкер накара отец Арсений да спре, преди да е достигнал подранилия мирянин. Промени се и лицето му, усмивката се скри в традиционната за православен свещеник брада, която мазолестата ръка приглади кой знае защо.
— Господ да ни помага, Альоша. Слушам те, щом е толкова спешно.
Алексей плъзна взор по стенописите, иконите. Погледна разпятието. И задържа поглед върху прикования на кръста. Насили се да произнесе това, което трябваше да каже, но не успя. Рече:
— Рано си станал…
Свещеникът махна с ръка.
— Винаги ставам рано. Пък и днес има повод — допълни важно. Веждите на Алексей литнаха нагоре. — Венчавка, Альоша, венчавка! В десет ще имаме сватба в махалата.
— Кой? — ненадейно изпита радост Ленкер и тя пролича във въпроса му.
— Олга Долганова и Фьодор Ткачук. Сещаш ли се кои са?
Алексей смаяно поклати глава.
— Федя, луничавия, нали? И Олюшка с дългите плитки! Бре, кога пораснаха тези хлапета… — усмихна се неволно Ленкер. Опари го внезапна потайна мисъл. — Навярно много народ ще се събере, нали? — попита, криейки напрежението. Прозвуча достатъчно нехайно и естествено.
Дано са много. Защото имам подарък за младоженците и за всички гости. Царски дар им нося…
— Охо! Наистина много! Нещо рядко почнаха да се женят хората напоследък… — посърна попът. — И кръщенетата са редки. Не раждат младите. Викат, има време. То време има, да, но… — Внезапно погледна ранния посетител изпод вежди. — Казвай какво те доведе, Алексей. Кажи го. Тежък товар носиш. Не се мъчи.
Ленкер изправи гръб. Сведе глава. Неочаквано лесно стана.
— Съгреших, батюшка. Много съгреших. Убивах хора — призна сурово.
Отец Арсений внимателно се приближи и постави длан на рамото на Ленкер, без да подозира, че в този момент от тялото на посетителя във всички посоки се стрелкат невидими и безтегловни нанопакети за самоинсталиране. Или имплантиране, щом става дума за живи организми…
А свещеникът отвърна на откровеността на Алексей кротко и съчувствено:
— Войник си, момко. Казал е Исус и на митарите, и на легионерите: идете и си вършете работата и без грях ще бъдете.
Ленкер бавно поклати глава.
— Бях войник, батюшка. А станах касапин. Погубих невинни.
И съм дезертьор, добави наум. Че и диверсант. Само дето за първи път сея нещо друго, не смърт.
Попът въздъхна тихо, почеса пак сивата си брада.
— Да се помолим, Альоша. Да се помолим за прошка…
Пътят се издигаше до малка гърбица, точно край нея се ширеше поляна, дърветата се разреждаха. Отляво продължаваше ливада, удобна за косене и пасище, отдясно на стотина метра нататък гората отново се сгъстяваше и минаваше в широка и щедра дъга напред, за да пресрещне пътя. Именно там, зад рехавия елхов стобор се виждаше къщата на баба Альона. Ниска дървена оградка, боядисана в приятно зелено, сега в сумрака цветовете не личаха, още повече че Ленкер използваше монохромно нощно виждане. Широко спретнато дворче. Дървена къща — два етажа, просторни и с достатъчно стаи — в типичния за този край стил, тоест от трупи, с дърворезба около прозорците и по челните дъски на стряхата, парапетите на стълбището и верандата. И железен ветропоказател с формата на петле, кацнал най-отгоре на покрива. Традиционната баня-парилка не се виждаше, намираше се в дъното на двора, там където имотът опираше в малкото езерце, но през клонака Алексей различи високия й комин. Ех, да можеше сега да накладе печката, да плисне върху нажежените камъни кърчаг вода, в която са били накиснати билки и малко хмел, парата да изпълни помещението. Брезовата метла да заплющи по кожата, прогонвайки мръсотията и отровите без всякакви там наноприсадки за хигиена! И после — гмуркане в езерцето, в студената му вода!… А след банята — богатата и вкусна трапеза…
Алексей потисна сладката мечта и насочи вниманието си към другата сграда в ъгъла на двора, до портичката в оградата. Къщурка с две стаички и санитарен възел. Баба Альона я даваше „под наем“. Само че наемателите бяха специални. Винаги, когато Алексей пристигаше в отпуска, те си намираха някаква спешна работа и се омитаха от Уралски Ярославец, за да се появят отново след заминаването му.