Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
— Мамерк, ти си женен, нали? — попита изведнъж Сула.
Приятелят му примигна от смущение.
— Да, Луций Корнелий.
— Деца имаш ли?
— Дъщеря, на четири години.
— Привързан ли си към жена си?
— Не, тя е ужасна жена.
— Замислял ли си се да се разведеш?
— Докато съм в Рим, само за това мисля. Когато съм на поход обаче, гледам изобщо да не се сещам за нея.
— Как се казва жена ти? Кой е баща й?
— Клавдия. Една от сестрите на Апий Клавдий Пулхер, дето обсажда Нола.
— О, Мамерк, изборът ти не е бил много мъдър! В тяхното семейство всички са тъй да се каже… различни.
— Различни? Кажи го направо чалнати.
От вълнение и любопитство Метел Пий бе забравил за какво се използва кушетката и стоеше изправен с вперени в устата на Сула очи.
— Дъщеря ми вече е вдовица. А няма и двайсет години. Има две деца, момче и момиче. Виждал ли си я някога?
— Не — отвърна спокойно Мамерк. — Не мисля, че съм имал честта.
— Като баща не мога да я преценявам, но ако се вярва на околните, е хубава — обясни и отново пое чашата си.
— О, да, Луций Корнелий, хубава е! — подкрепи го Прасчо. — Бих казал — възхитителна!
— Ето виждаш ли? Той поне говори от свое име. — Сула погледна в чашата си, където бе останала само утайка. Ловко плисна съдържанието й върху празната чиния пред себе си. — Петица! — зарадва се той, видимо доволен от себе си. — Пет е мое щастливо число. — Очите му отново се впиха в Мамерк. — Търся подходящ съпруг за бедното момиче. Доколкото разбирам, семейството на съпруга й се е наговорило срещу нея. Зестрата й възлиза на четиридесет таланта — повечето жени в Рим не могат да се похвалят със същото, — вече е доказала плодовитостта си, родила е момче, все още е много млада, а и по двете линии е патрицианка — майка й беше Юлия. Най-накрая, притежава според мен истински мил характер. Не казвам, че е от онези безволеви същества, но със сигурност знае как да общува с хората. Покойният й съпруг Квинт Помпей Руф-син беше луд по нея. И така, какво ще кажеш? Интересува ли те?
— Зависи — отвърна му Мамерк с известно колебание. — Какъв цвят са й очите?
— Не знам — призна си бащата.
— Наситено синьо — отговори вместо него Прасчо.
— А косите й?
— Червени, не, кестеняви… Забравих.
— Цветът им е като на небе след залез-слънце — осведоми го Прасчо.
— Висока ли е?
— Не знам — вдигна рамене Сула.
— Ще ти стигне до носа? — рече Прасчо.
— А кожата й каква е?
— Нямам представа — отговори бащата.
— Като бяло цветче, с шест златисти ивици — възнесе се Прасчо.
Сула и Мамерк се обърнаха като един към обитателя на последната кушетка и той се изчерви чак до ушите.
— Дали така ми се счува или ти искаш да се ожениш за дъщеря ми, Квинт Цецилий? — попита бащата.
— О, не, не съм казал такова нещо! Но мъжете нали сме за това, Луций Корнелий, да гледаме. Дъщеря ти е едно прекрасно създание.
— Ами тогава да я взема, преди да е станало късно — предаде се Мамерк и се спогледа усмихнат с Прасчо. — Винаги съм уважавал вкуса ти към жените, Квинт Цецилий. Така че нека ти благодаря, Луций Корнелий. Дъщеря ти вече е сгодена за мен.
— Трябва да изчакаме още седем месеца, защото е в траур — напомни му Сула. — Междувременно ще живее с Далматика. Иди да я видиш, Мамерк. Още утре ще й пиша.
Четири дни по-късно потегли за Брундизиум начело на три легиона, доволни, че напускат Капуа. Завариха Лукул на лагер пред града да чака края на зимата и да праща конете и мулетата да пасат тревата на италийците. Времето беше влажно и ветровито, а и занапред щеше да си остане такова, което не подтикваше човек да пътува по море. Войниците отдавна бяха започнали да скучаят и прекарваха повечето време в комар. С идването на Сула обаче се стреснаха и минаха към по-здравословен режим. Общо взето, не можеха да понасят Лукул, но със Сула беше различно. Лукул трудно се разбираше с простия легионер, а и не проявяваше желание да се разбере. За него човек, който не може да се нарече аристократ, просто не представляваше интерес.
През март Лукул отплава за Керкира. Двата легиона и конницата едва се побраха на корабите, отседнали в пристанището на Брундизиум, което означаваше, че Сула ще трябва да чака флотилията да се върне, за да пренесе и неговите три легиона. Едва в началото на май, когато в армейската хазна не бе останало почти нищо от двестате таланта злато, той успя да се прехвърли на свой ред през Адриатическо море, за да стъпи на гръцка земя заедно с осемнайсет хиляди войници и хиляда мулета.
Той спокойно се облегна на корабната кърма, за да се радва на белите дири, които корабът оставяше зад себе си, и на губещата се зад хоризонта Италия. Скоро и последният хълм се скри зад морето. Той беше свободен. На петдесет и три години Сула най-сетне отиваше на война, за каквато цял живот беше мечтал — война срещу чуждоземен владетел, от която може да се спечелят и слава, и почести, и много пари.