Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Аз ли? Аз ли? — повтори със слаб глас Джонсън и затътри крака по пода.
Приличаше на уплашена стара кокошка, която дращи пръстта.
— Следващият — каза Мак Лауд, без да го поглежда.
— Джонс — съобщи Джонс.
И се изсмя.
— Хънт, Уайт, Джонсън и Джонс — обяви Мак Лауд. — Съгласни сме, нали?… Струва ми се, че не остана нищо друго, капитане.
Мезън стана и се закова здраво на двата си крака, сякаш очакваше, че подът ей-сега ще се заклатушка.
— Моряци — заяви твърдо той, — припомням ви, че тази вечер всички ще нощуваме в къщата на таитяните.
После махна с ръка. Това значеше, че са свършили. Пърсел излезе пръв заедно с Джонс.
— Ропати — каза той докато слизаха по Източния булевард, — ще ти дам един съвет. Не вземай пушка, когато отиваш за вода.
— Защо? — запита разочаровано Джонс.
За него това беше игра. Безкрайно интересна игра. Ще върви пред смяната за вода с пушка под мишница, ще пристъпва леко, ще се ослушва, ще оглежда всяка шубрака в далечината…
— Ако те видят с пушка, таитяните ще сметнат, че си от лагера на Мак Лауд.
— Ами! — извика Джонс и обърна към Пърсел чистосърдечното си лице. — Те ме обичат. Никога не съм имал разправии с тях.
— Ще престанат да те обичат, щом те видят с пушка.
— Защо? — запита Джонс с детинска усмивка. — Може да помислят, че отивам на лов за диви свини.
— Глупости! — отвърна раздразнено Пърсел.
— Оставям ви — каза обидено Джонс и се изпъчи. — Ще тръгна по Улицата на пасатите. Оттам е по-близо до нас.
— Моля ти се — настоя Пърсел, — размисли.
— Ще размисля — отвърна през рамо Джонс.
„Не трябваше да кажа «глупости» — помисли Пърсел. — Той е в състояние, само за да докаже, че не е пеленаче…“
— Мистър Пърсел — обади се нечий глас зад него.
Той се обърна. Беше Мезън.
— Мистър Пърсел — повтори Мезън, — имам да ви кажа две думи.
— На ваше разположение, капитане — отвърна студено Пърсел.
— Да продължим тогава. Моята къща е по вашия път. Мистър Пърсел — добави той с едва уловима строгост, — вие не вървите в крак с мене.
Пърсел го погледна. „Очевидно не му минава през ум той да тръгне в крак с мене.“
— Мистър Пърсел — започна отново Мезън, — ние имахме известни дребни разногласия. Не винаги съм одобрявал постъпките ви в миналото. Не ги одобрявам и сега. Но поради сериозността на положението, реших да забравя всичко.
Отлично. Мезън се съгласяваше да му прости, че не винаги е бил на едно мнение с него.
— Мистър Пърсел — продължи Мезън, без да обърне внимание на мълчанието му, — научавам, че мисис Пърсел очаква дете през юни. Честитя ви.
— Благ…
— Както знаете — прекъсна го Мезън, — мисис Мезън е в същото положение.
Той се изправи и леко се изчерви.
— Мисис Мезън — добави той — очаква да се освободи през септември.
— Капитане — заяви Пърсел, — разрешете ми на свой ред да ви…
— Надявам се — прекъсна го Мезън, — че ще бъде момче.
Спря се и застана срещу събеседника си.
— Трябва да бъде момче, мистър Пърсел — продължи той като подчерта думата трябва и погледна Пърсел в очите, сякаш възнамеряваше да го държи лично отговорен в случай на неуспех. — Що се отнася до мене — прибави той, — не бих знаял какво да правя с дъщеря. Никога не съм го крил: не обичам слабия пол. Той си е слаб и това изчерпва всичко. Забележете, мистър Пърсел, че аз нямам нищо против мисис Мезън. Както вече имах чест да ви кажа, изборът е добър. Мисис Мезън е жена с вродено чувство за достойнство. Много ми напомня сестра ми. С една дума — тя е леди. Не бих се учудил — заключи той като поклати глава, — ако узная, че произхожда от някое много добро таитянско семейство.
После тръгна отново.
— В крак, ако обичате, мистър Пърсел.
Пърсел смени стъпката си.
— Мистър Пърсел — подхвана Мезън, — не съм набожен човек, но откато узнах положението на мисис Мезън, моля по два пъти на ден всевишния да ми даде момче. И ви моля да се молите в същия смисъл — добави повелително той.
Пърсел сви очи. Очевидно Мезън считаше, че молитвите на едно „вещо“ лице ще окажат повече въздействие от неговите.
— Ще се постарая, капитане — отвърна съвсем сериозно той. — Но тъй като аз нямам никакви роднински връзки нито с вас, нито с мисис Мезън, не мислите ли…
— Помислих вече по това, мистър Пърсел. Господ би могъл наистина да сметне, че се бъркате в нещо, което не е ваша работа. Затова възнамерявам да ви помоля да станете кръстник на детето. Ще се съгласите, че това променя нещата.
— Наистина — отвърна сериозно Пърсел.
— Най-после, струва ми се — продължи Мезън, — че вие сте твърде подходящ кръстник. Пък и нямам друг избор: освен мене, вие сте единственият човек на острова, който може да се сметне за джентълмен.