Речният бог (Книга втора)

— Да — отвърна.

— И тя те обича по същия начин.

— Аз й дадох обещание. Ще ми помогнеш ли да го изпълня, Таита?

В живота си не бях изпитал такава радост като тази, когато се завърнах в Кебуи и когато се качих на борда на „Дъхът на Хор“.

Мемнон бе изпратил вестоносец, който да предупреди за завръщането ми, и всички ме очакваха.

— В името на смърдящите крака на Сет! — извика Кратас. — Смятах, че най-после сме се отървали от тебе. — И той ме притисна до гърдите си, докато ребрата ми не изпукаха.

Танус ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми, преди да се усмихне.

— Ако не беше ти, онзи космат етиопец щеше да ме хване. Той направи добра сделка, когато взе теб вместо мен. Благодаря ти, стари приятелю.

Забелязах колко състарен бе той: косите му се бяха прошарили, а на лицето му имаше бръчки.

Моите малки принцеси бяха пораснали, но бяха възхитителни. Срамуваха се от мен, защото спомените им бяха избледнели. Наблюдаваха ме с широко отворени очи, когато им се поклоних. Косата на Беката бе потъмняла до цвета на мед. Очаквах отново да спечеля обичта й.

Накрая Техути ме позна.

— Таита! — каза тя. — Донесе ли ми подарък?

— Да, Ваше Величество — отвърнах аз. — Донесох ти сърцето си.

Господарката се усмихна, когато тръгнах към нея по палубата. Носеше лека корона, изобразяваща златна глава на кобра. Когато се усмихна, видях, че бе загубила първия си зъб, и дупката помрачаваше усмивката й. Беше напълняла в кръста, а държавните дела бяха набраздили челото й с бръчки. Обаче за мен все още бе прекрасна.

Тя стана от трона, когато коленичих пред нея. Това бе най-високият знак за благосклонност. Положи ръка на сведената ми глава — това бе ласка.

— Нямаше те толкова дълго, Таита — промълви тихо, така че да я чуя само аз. — Довечера отново ще спиш до леглото ми.

Тази нощ, след като изпи билковата отвара и я завих с коженото покривало, тя промърмори тихо, докато затваряше очи.

— Мога ли да съм сигурна, че няма да ме целунеш, докато спя?

— Не, Ваше Височество — отвърнах аз.

Тя се усмихна, когато устните ми докоснаха нейните.

— Никога не ни напускай за толкова дълго, Таита — каза Лострис.

Двамата с Мемнон подготвихме тактиката си прецизно както при маневрите с колесници.

Не беше трудно да убедим Танус. Поражението от Аркоун все още го терзаеше. В негово присъствие ние с принца си припомняхме лекотата, с която синият меч бе съсякъл бронзовия му меч, и как Аркоун щеше да го убие, ако не се бях намесил. Танус настръхна при спомена за това унижение.

Сетне Мемнон ме разпита за магическия произход и свойства на легендарното оръжие. Танус забрави нараненото си честолюбие и заразпитва жадно за него.

— Този Престер Бени-Джон обяви синия меч за военен трофей. Който успее да го спечели, може да го задържи — казах им аз.