Под купола 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-306-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 1 част». Краткое содержание книги:
— Боже мили, за малко! — възкликна той. — Ще получа инфаркт!
— Щом на баща ми му се размина… — подхвърли Младши, — и на теб нищо няма да ти стане.
— Какво?
— Няма значение — махна с ръка Младши и излезе от колата. Децата продължаваха да стоят на пътя. Момиченцето бе по-високо и изглеждаше по-голямо от другарчето си. Навярно бе на девет, а момченцето — на пет. Личицата им бяха бледи и изцапани. Държаха се за ръце. Момиченцето вдигна поглед към Младши, ала другото дете продължи да гледа неотклонно напред, сякаш бе хипнотизирано от предния ляв фар на тойотата.
Младши забеляза ужаса в очите на момичето и приклекна пред него.
— Миличка, добре ли си?
Тя мълчеше и момчето отговори вместо нея.
— Искам мама — изрече то, без да откъсва поглед от фара. — И искам моята скуска!
Франки се присъедини към тях.
— Истински ли са? — попита той с глас, който сякаш казваше: „Шегувам се, но не съвсем.“ Протегна се и докосна ръката на момиченцето.
То се сепна и го изгледа.
— Мама така и не се върна — промълви.
— Как се казваш, пиленце? — попита Младши.
— И коя е майка ти?
— Аз съм Рейчъл Епълтън — отвърна тя. — Това е Ейдън Патрик Епълтън. Майка ни се казва Вера Епълтън. Баща ни е Едуард Епълтън, обаче двамата с мама се разведоха миналата година и сега живее в Плейно, Тексас. Ние живеем в Уестън, Масачузетс, на Оукуей Стрийт номер шестнайсет. Телефонният ни номер е… — и тя го продиктува с безизразния тон на автоматизираните гласови съобщения.
„Ох, майко мила! — помисли си Младши. — Поредните хаховци от Масачузетс.“ Обаче всичко си идваше на мястото; кой друг би харчил скъп бензин само за да зяпа шибания листопад?
Франки също приклекна до него.
— Алис — започна той, — чуй ме, миличка. Къде е майка ти сега?
— Не знам. — В ъгълчетата на очите ѝ се появиха големи кристални сълзи и се търкулнаха по бузките ѝ. — Дойдохме да погледаме листата. Щяхме и да се повозим с кану. Обичаме да се возим на кану, нали, Ейд?
— Гладен съм — каза унило момченцето и също заплака.
При вида им Младши усети как също му идва да заплаче, обаче си напомни, че все пак е ченге. Ченгетата не плачеха… или поне на дежурство. Той отново попита момиченцето къде е майка им и отново Ейдън беше този, който му отговори:
— Отиде да ни донесе кремки.
— Иска да каже понички с крем — обясни Алис. — Както и да купи разни други неща. Защото се оказа, че господин Килиън не се е грижил както трябва за хижата. Мама каза, че аз трябва да се погрижа за Ейдън, защото вече съм голямо момиче, и че тя веднага ще се върне, понеже отива само до „Йодърс“. И ми каза: „Само не пускай Ейдън близо до езерото.“
Младши започна да сглобява картинката. Очевидно жената бе очаквала да завари хижата добре заредена с провизии (или поне с няколко пакета от основните продукти), но ако познаваше по-добре Роджър Килиън, едва ли щеше да разчита на него. Този човек се славеше с рядка тъпота и бе предал своя рекордно нисък интелект на цялото си домочадие. „Йодърс“ беше тясно магазинче откъм страната на Таркърс Мил, специализирано в продажбата на бира, какаов ликьор и консервирани спагети. Обикновено на човек му трябваха не повече от двайсет минути, за да стигне пеша дотам, и още двайсет, за да се върне. Само че жената не се беше върнала и Младши знаеше защо.
— Събота сутринта ли ви остави самички? — попита той. — Събота сутринта беше, нали?
— Искам мама! — извика Ейдън. — И искам скуска! Коремчето ме боли!
— Да — кимна Рейчъл. — Събота сутринта беше. Гледахме анимацийки, обаче сега не можем да гледаме нищо, понеже токът спря.
Младши и Франки се спогледаха. Децата бяха прекарали две нощи съвсем самички в пълен мрак. При това момиченцето бе на девет, а момченцето — на пет. Младши дори не смееше да си представи какво можеше да им се случи.
— Имахте ли нещо за ядене? — обърна се Франки към Алис Епълтън. — Пиленце, яли ли сте нещо?
— Намерихме една глава лук в отделението за зеленчуци — прошепна тя. — Разделихме си я на две половинки и я изядохме. Със захар.
— Мамка му! — извика Франки и побърза да добави: — Не казах това. Не сте ме чули да го казвам. Секунда. — Той се върна при колата, отвори вратата и взе да рови из жабката.