Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Проходът на Синята луна рядко е отворен през зимата. Изключително рядко. Но една добра лавина го отваря и през няколкото дни преди новият сняг да го задръсти отново, човек може да избяга през гръдта на връх Ботранг, а след това да мине през серия от по-ниски проходи паралелно на планинската верига, да остави Матераците зад гърба си и да стъпи на имперска земя.
— Бягай.
Шепот в ухото ми. Познат глас.
— Бягай.
— Сагеус? — попитах, много тихо, така че Макин да не чуе.
— Бягай.
Капки пречистен кошмар се стекоха по тила ми. Потръпнах.
— Не се притеснявай, поганецо. Ще бягам.
38.
— Е, при Аларик ли отиваме? — попита Макин.
Вървях. Стените на прохода на Синята луна се издигаха отвесно край нас, скрити под ледена глазура, тъмната скала се показваше само там, където вятърът беше изстъргал снега.
— Пътищата към Данско сигурно са тежки сега. Но пък тя те покани да се върнеш през зимата, нали, онова неговото момиче. Ела?
— Елин — казах аз.
— Дядо ти ще се радва да ти предложи убежище — продължи Макин.
Знаеше, че сме загубили. Мъртвите, които лежаха под снега на планинския склон зад нас, не променяха това.
Вървях. Новият сняг, който беше довлякла лавината, скърцаше под ботушите ми.
— Хубаво ли е там? На Конски бряг? Поне ще се стоплим — каза той и потрепери.
Има две пътеки, които водят към прохода на Синята луна. Приличат на змийски език, който се разцепва при върха. Лавината беше отворила и двете. Накарал бях планинците да заложат гърнетата си с тази изрична цел.
— Кажи де — подкани ме Макин. — Нали рече „нагоре“?
Продължих надясно към пътеката, която водеше към второто разклонение на прохода, и ускорих крачка.
— Сега казвам „надолу“. — Не случайно бях пратил Мартен да удържи Бегалото.
И така, следван от оцелялата третина на Стража, поех надолу през прохода на Синята луна към високата клисура над Бегалото. А когато наклонът стана по-полегат и земята по-твърда под краката ни… се затичах, а мъжете от Стража хукнаха след мен.
Видяхме дима преди да чуем крясъците, а чухме крясъците преди да видим Призрачния. Накрая все пак го зърнахме, ниско долу, островче планински камък сред море от стрелянска армия. Войските на принца го бяха обградили от всички страни, нападаха със стълби и куки, обсадни машини мятаха камъни по фасадата на замъка, покрит овен млатеше портите, легион стрелци на високия хребет пращаше залпове над стените.
Ако питате мен, обсадните машини са по-скоро проява на грандоманщина и демонстрация на решимост, отколкото добра инвестиция, измерена във време. Вижте ни! Довлекли сме тези гигантски машинарии от дърво и желязо до вашия замък, значи не се шегуваме и няма да се откажем току-така. Ренарските планини са сред малкото места, където наистина има изобилие от достатъчно големи камъни, с които да сринеш замък, но пак ще ти отнеме много време. Овенът е друго нещо! Овенът е кралят на обсадата, особено там, където стените не могат да бъдат подкопани. Без сложна механика, без противотежести и прочие, само як дънер с подсилен връх, с който да млатиш безспир по най-слабата точка, докато отвориш пробойна и насъскаш хората си срещу хората на противника, което в крайна сметка е целта на цялото упражнение. Ако нямаш числено превъзходство пред врага, не би стоварил войската и машините си пред неговия замък, а той не би се крил зад стените му.
Хората на Мартен чакаха по краищата на Бегалото — дълъг откос с малък наклон, който започваше от нашата клисура и свършваше вляво от Призрачния. Височината, която бяха заели стрелците на принца, затваряше Бегалото в другия му край.
Виждахме хората на Мартен, но ние бяхме високо над тях. От по-ниско те бяха почти невидими в сивкавите си дрехи, сливаха се с камънаците. Мартен не представляваше сериозна заплаха за врага, разбира се. Неговите сто човека нямаше да впечатлят трите хиляди стрелци на височината.
— Защо? — попита Макин.
— Защо му викат Бегалото ли? — реших да отговоря на друг въпрос аз. — Защото единствено тук можеш да пришпориш коня си, без да му потрошиш краката. Самият ти често галопираш тук, виждал съм те.
Макин поклати глава. Хобс и Кепен дойдоха при нас.
— През източния излаз ли ще минем? — попита Хобс.
Малцина знаеха за излазите, един на изток и един на запад от замъка. Всъщност не помнех да съм казвал на Хобс за източния, но реално погледнато, достъпът до тази информация беше част от служебните му правомощия. Така де, същата сутрин беше извел Стража през западния излаз.