Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Гелфред и без друго рядко ходи в Замъка на моста. В гората е и наблюдава лагерите им, откакто осъзнахме, че по-голямата част от армията им ни е заобиколила. За храброст ли искаш да говорим? Пратих там патрули с оръжие — морейците го приготвят. Зехтин, петрол, китова мас — битум, ако можеш да намериш, сяра и селитра. Има много формули и всеки майстор ги знае. От всичките се получава лепкав огън.
Майкъл кимна, а писарят се прекръсти.
— Дори създанията от Дивото спят, дори адверсарият е смъртен. Щом се събират, за да нападнат хората, значи е логично да имат лагер. Дали могат да говорят? Събират ли се край огъня, играят ли на карти, карат ли се помежду си? — Капитанът погледна през прозореца. — Замислял ли си се някога, Майкъл, че сме впримчени в безмилостна война с враг, когото изобщо не разбираме?
— Значи ги наблюдавахте и нападнахте лагера им — каза Майкъл със задоволство. — Хубавичко ги ударихме!
Той се усмихваше.
— И да, и не. Може и въобще да не сме им навредили — отвърна капитанът. — Може Том Лошия и Уил Главореза да са подпалили някакви маловажни палатки, а врагът да ги е последвал до тук, за да ни удари много по-зле. Уби двадесет и трима, а загуби само два змея — обясни той.
Усмивката на Майкъл замръзна.
— Ама…
— Искам да разбереш, че победата и загубата са въпрос на гледна точка, освен ако си мъртъв. Знаеш, че всеки мъж и жена в тази рота — не, в тази крепост — гледа на случилото се като на голяма победа. Подпалихме лагера на врага и убихме две ужасни чудовища в нашия. — Докато Майкъл кимаше, капитанът се изправи. — Благодарение на тази гледна точка, сега всички ще се бият повече и по-дълго и ще бъдат по-смели, въпреки че допуснах да оставя цивилни в двора, което ни струва двадесет и трима души. И въпреки това ние побеждаваме. — Очите му срещнаха тези на Майкъл. — Разбираш ли?
Майкъл поклати глава.
— Вината не беше ваша…
— Вината беше изцяло моя — прекъсна го капитанът, — но моралното бреме не е на моите рамене, не аз ги убих. Само че можех да ги спася, ако не се бях разсеял онази вечер. А да ги спася е мой дълг. — Той се изправи и взе командирската си палка. — Трябва да бъдеш наясно с това, ако искаш да станеш капитан. Трябва да можеш да гледаш реалността в очите. Аз прахосах живота им. Не мога да си позволя да рухна от тази мисъл, но не мога и да я забравя. Това ми е работата. Разбираш ли?
Майкъл кимна и преглътна, а капитанът направи физиономия.
— Отлично, урокът за победата приключи. А сега ми доведи Дългата лапа и Том Лошия, ако обичаш.
Майкъл кимна и отдаде чест.
— Веднага!
— Пфф — изсумтя капитанът.
Дългата лапа беше на петдесет години. Жалките останки от червената му навремето коса бяха посивели почти напълно и обрамчваха плешивото му теме като тонзура39. Бакенбардите и мустаците му обаче бяха огромни и в крайна сметка се оказваше, че по лицето си има повече коса, отколкото на главата. Ръцете му бяха необичайно дълги и въпреки че беше стрелец, се славеше като най-добрия мечоносец в ротата. Говореше се, че навремето е бил монах.
Той стисна ръката на капитана и се ухили.
— Вълнението ми дойде в повече.
След него влезе Том Лошия. Беше с една глава по-висок и от капитана, и от стрелеца, а металносивата му коса странно контрастираше със заострената му черна брада. Веждите му бяха толкова изпъкнали, че челото му приличаше на носа на боен кораб и никой не би го нарекъл хубав мъж. Облечен само в риза и одеяло от лазарета, той изглеждаше заплашително дори на дневна светлина. Стисна ръцете на капитана и на Дългата лапа, усмихна се на сер Ейдриън и настани великанското си тяло на един от столовете.
— Хубав план — каза той на капитана. — Чудесно си прекарах.
Майкъл безшумно се вмъкна в стаята. Никой не го беше канил, но изражението му подсказваше, че никой не му е казал и да не идва.
— Донеси на всички по чаша вино — нареди капитанът и му даде да разбере, че е добре дошъл. След като върху петте облегалки за ръце изтракаха пет костени чаши и сер Ейдриън сведе глава, за да продължи да пише, Том опита виното, облегна се назад и каза:
— Добре ги подредихме. Какво да ви кажа, най-големият зор беше да стигнем дотам. Момчетата бяха бая скокливи и във всяка сянка им се привиждаше я блатник, я ърк, а на мен ми хрумна, че май ще трябва да посека Типит на две, за да го накарам да си затвори плювалника. Така че се надвесих над него…
Дългата лапа се ухили.
— Надвеси се над него с оная огромна кама в ръка!
— И той се напика — довърши Том Лошия с явно задоволство. — Отсега нататък ще му викаме Пикоча.
— Том! — сгълча го Дългата лапа, а той сви рамене.
39
Обръсване на темето на главата, типично за монасите през Средновековието, символ на техния отказ от светския живот. — Бел.прев.