Птича песен

— Подредил си ги предварително — каза Уиър с недоверие в гласа.

Стивън поклати глава.

— Знаел си какви са картите на масата и си съчинил всичко, за да чуя каквото искам.

— Да си ме видял да ги подреждам?

— Не, но очевидно си го направил.

— Не знам защо ме караш да изнасям този абсурден спектакъл, щом не вярваш на резултатите. Кокър иска ли си плъха обратно, Райли?

— Съмнявам се, сър.

— Ти по-добре се връщай. Аз ще почистя. Запали фенера, преди да излезеш.

Когато Райли си тръгна, настъпи дълго мълчание. Елис се върна към книгата си и запали нова цигара. Уиър се взираше в следите от пясъка по масата като хипнотизиран.

— Защо толкова се тревожиш дали ще оцелееш? — попита Стивън.

— Бог знае — отвърна Уиър. — Нищо друго освен живота си нямам. При тези обстоятелства няма как да не се вкопчиш в него. Може би по-нататък ще постигна нещо и всичко ще се изясни.

Стивън почисти масата с четка и кофа, които предишните обитатели бяха оставили. Почувства се леко засрамен.

Елис ги погледна от леглото.

— Повечето хора в тази война искат да оцелеят, за да можем да я спечелим. Бием се за страната си.

Уиър вдигна широко отворените си очи под светлината на отново запаления фенер. Беше успял някак си да размаже кръв от плъха по бузата си. Долната му челюст увисна невярващо. Стивън се усмихна.

— Е? — попита Елис. — Не сте ли съгласни? Нали затова се бием? Затова търпим да гледаме как смели мъже страдат и умират. Знаем, че го правят за добра кауза.

— Онзи ден патрулирах с едно момче от твоя взвод, Елис — започна Стивън, — и то пушеше някакви цигари, които се казваха „Златно бъдеще“. Откъде ли ги взима? Миришат на конюшня през лятото.

— Идват с порционите — отвърна Елис. — Някои имат много находчиви названия. „Славни момчета“, „Корави ездачи“. Но ти не ми отговори на въпроса.

Стивън си наля още уиски. Рядко пиеше повече от две чаши, освен ако Уиър не настояваше да му прави компания. Тази вечер вече беше изпил половин бутилка. Може би го правеше само за да дразни Елис. Усещаше езика си надебелял; челюстта му се беше схванала и трудно произнасяше думите.

— Уиър, ти обичаш родината си, нали?

— Когато бях там в отпуск, ми се стори отвратителна — отвърна Уиър. — Онези дебели свине нямат представа какво изтърпяваме заради тях. Ще ми се някоя голяма бомбардировка да срути „Пикадили“ и „Уайтхол“ и да ги избие всичките.

— Дори семейството ти?

— Особено семейството ми. Особено тях. Опитах се да им обясня какво е положението и знаеш ли — баща ми се почувства отегчен. На него всъщност му доскуча от цялата работа. Би ми харесала една петдневна бомбардировка на тяхната улица. И над хората, които стачкуваха за по-големи заплати във фабриките, докато ние умираме за шилинг на ден. — Гласът на Уиър трепереше. — Искам да ги видя всичките да пристъпват под вражеските дула на фронтовата линия. За един шилинг. — По брадата му потече слюнка.