В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
— И двамата знаем колко малко вероятно е това — отвърна тихо принцът, докато северняци се мъчеха да придадат смисъл на този разговор. — Не си забравил думите, изречени над нея и мен на зелената могила Похатуроа. Няма друг — няма да има друг нито за нея, нито за мен.
В гласа му се долавяше твърдост.
— Аз съм воин, не обръщам внимание на гадатели — заплахата зад тези думи бе непогрешима.
— Аз също съм воин! — изтъкна на свой ред принц Уизаго. — Ала предпочитам да се сражавам с враг, вместо с приятел.
— Вие от низините не ставате за битка. Не сте като нас от Мъглата! — с потрепващи пръсти ръката му висеше над дръжката на тоягата му. — Ще защитя честта на сестра си.
От това принц Уизаго разбра, че единствено Те Туахангата стоеше между него и обичта му. Баща й не би попречил на предреченото от собствения му гадател. Намръщи се, но важността на мисията и бащините му думи не му позволяваха да нападне тъмнокожия.
— Съмнявам се доколко мъдро е да оспорваш гадателя на баща си — бе всичко, което изрече, отдалечавайки се. Зад него Те Туахангата се усмихна.
Последната нощ в земята на Мъглата бе прекарана високо на един стръмен хълм. Източните граници на земята бяха по-нарядко населени, тъй като бяха изложени на ветровете на пустинята, макар, парадоксално, също така да получаваха и най-обилните валежи. Като резултат на тези ветрове растителността не бе толкова гъста, така че напредваха по-бързо. Макар да оставаха още два часа светлина (или каквото можеше да бъде определено като такава в мъглата на късната пролет), Те Туахангата откри малка полянка и настоя да нощуват там, вместо да продължат към Долината на хилядите огньове.
— Няма да нощувам в онази долина — бе всичко, което Те Туахангата каза за решението си.
Лийт се събуди сред непрогледна нощ — лунната светлина не бе в състояние да пробие одеялото от мъгла, обгърнало тази древна земя. Нещо го бе събудило, някакъв шум. Изправи се на крака със смътно притеснение. Край него Фемандерак, Кърр и хауфутът спяха. И друг бе буден, застанал на известно разстояние. По-скоро усещаше, отколкото виждаше присъствието му.
— Кой е там? — прошепна Лийт.
В отговор се разнесе звук на боси крака върху меката земя. Звукът се приближи.
— Аз съм, Те Туахангата — долетя шепнешком отговорът. — Ела! Очакват ни.
Лийт си помисли да откаже, но си припомни как всички приеха водачеството на този мъж. Бяха в негова власт, можеше да нареди смъртта им по всяко време. Трябваше да му се довери, да го смята за приятел. И все пак…
— Няма да ти трябва меч — каза Те Туахангата. — Ела!
Лийт го последва с цялото си старание, опитвайки се да не се препъне на коварната земя. Според несигурната му преценка за разстояние изминаха около двеста крачки, сетне свиха надясно и се спуснаха по склон. Пред тях гореше огнище, край което две фигури се грееха. Нещо отвратително, наподобяваща страх тежест, висеше над мястото. Лийт провлече неохотни нозе подир Те Туахангата.
— Пристъпи в светлината — рече глас, — нека те видим.
Лийт не можеше да стори друго, освен да се подчини, озовавайки се пред мъж и жена — най-старите хора, които някога бе виждал. Те Туахангата се поклони ниско и Лийт последва примера му. Старците се приближиха до Туа и докоснаха носове с него в същата ритуална размяна на поздрави, с която самият той бе приветствал Аркимм в Брунхавен, впоследствие повтаряна многократно из мъгливите земи. Лийт откри, че и от него се очаква същото.
В момента на допира го заляха множество усещания. Дъхът му се смеси с техния, усети плътния аромат на прясно разорана земя, сетне влажното ехо на напоен с дъжд утринен бриз. Стари очи се приближиха до неговите, обгърнати с жълто и влажни, но дълбоки, пронизващи и могъщи. Докосването на кожата бе меко, някак приветстващо и удобно. Нерационално се почувства като обгърнат от земята и небето.
— Седни, младежо, разкажи ни защо пътуваш из земите ни.
Бе заговорила жената, гласът й прегънат под тежестта на годините, ала пак силен.
— Желаем да чуем за пътуванията ти.
Сякаш омагьосан, без воля или сила да откаже, Лийт заописва приключенията едно подир друго. Никакъв детайл не бе пропуснат в продължение на много часове. Край него Те Туахангата слушаше с нарастващо удивление. Бе чувал откъси, но пълните приключения на Компанията го впечатлиха. Двамата древни слушаха мълчаливо със сериозни лица.