Красавицата и звярът

— Може би и двамата сме се опитвали прекалено настойчиво да не преувеличаваме значението на тази страст.

— Започвам да мисля — прошепна той, захапвайки меката възглавничка под ухото й, — че е трябвало да се отнесем към този лудешки, необуздан глад, който изпитвахме един към друг, с по-голямо внимание.

— Ммммм. — Затвори очи, наслаждавайки се на топлината, която желанието разливаше по вените й, докато той покриваше шията й с нежни, топли целувки. Плъзна ръката си по крака му, поглади внимателно с върха на пръстите си краищата на новия му белег и се смръщи леко. — Тейър? Това нараняване ще увеличи ли опасността за живота ти, когато пак отидеш да се биеш?

— Това нараняване най-вероятно ще ми позволи да избягна нови битки за в бъдеще. — Претърколи се така, че тя остана под него, и я целуна по носа.

Макар че беше изключително доволна от това, което чу, тя се учуди дали не е глупаво да се чувства така. Тейър беше войн. Скоро щеше да се почувства угнетен, че не може повече да взема участие в битки. Можеше да изпита неудовлетворение от бъдещето си като земевладелец.

— Но би могъл да се биеш добре, ако ти се прииска пак, нали? Ако изкушението те овладее отново?

— Достатъчно добре, но войната вече не представлява изкушение за мен.

— Не е необходимо да го казваш, за да ми доставиш удоволствие или да успокоиш страховете ми.

— Не го казвам за твое удоволствие, но съм доволен, че ти го доставям. Когато се изправих срещу шотландците, не усещах вече никаква тръпка, никакво задоволство от победите, никакво желание да продължавам с това. Всичко, което исках, бе да изпълня задачата си и да се прибера в Ривърфол. Беше справедлива кауза, а имах и възможността да спечеля материални награди. Все пак, когато приключих, не изпитах онова удовлетворение, както преди.