Предварително изслушване

Това беше Вечерта за излизане. Обикновено не ходеха в „Зала Секвоя“ на Клифт и после в Чарлз Ноб Хил. В една типична сряда се срещаха — Харди от центъра и Франи от дома им на Трийсет и четвърто авеню — в „Литъл Шамрок“, на средата на пътя, на Девета и Линкълн. Изпиваха по нещо на бара, като обикновено Моузес бе зад него, и отиваха на вечеря, където им подскажеше настроението.

Една млада двойка се бе настанила на бара до предния прозорец и Моузес отиде да вземе поръчката им. Харди покри ръката на Франи със своята, стисна я леко, погледна извинително и хвана пейджъра на колана си.

— Съжалявам. Мислех да го оставя в колата.

— Но сега, след като не си го направил… — Съпругата му бе свикнала — постоянните прекъсвания винаги бяха нежелани, но бяха престанали да им обръщат внимание. Когато стигнат до мястото, където решат да вечерят, ще му напомни да си свали пейджъра и да го остави в гардероба. Но сега постави ръката си върху неговата и го целуна нежно по бузата. — Всичко е наред, върви.

Той използва телефона зад бара, като си помисли, че е последният работещ апарат с шайба в Калифорния. Номерът, на който трябваше да позвъни, не му беше познат на пръв поглед и това само по себе си бе малко необичайно — юридическият ум на Харди може и да беше просто сносен, но имаше отвратителна памет за телефонни номера, а този му се струваше нов.

— Бенкс — чу той. — Отдел „Убийства“.

— Инспекторе. Тук е Дизмъс Харди. Благодаря, че се свърза с мен.

Гласът не беше ентусиазиран.

— Със сигурност. Опитвам се да отговарям на обажданията. Какво мога да направя за теб? Каза, че лейтенантът… — Той не довърши изречението.

— Говорих с Ейб следобед. Той твърди, че може би тази история с Кълън Алсоп е свързана с Илейн. С Коул Бърджис.

— Може би. — Гласът вече не бе приветлив.

— Разбрах, че случаят с пистолета ти се е сторил малко странен. А сега и свръхдоза в деня, в който излиза…? — В някаква степен Харди се надяваше Бенкс да се хване за думите му и да ги довърши, но същевременно знаеше причината за нежеланието му и я уважаваше. — Вероятно някой е искал да му затвори устата.

— Възможно е. — Бенкс беше неубедителен. — Страут е склонен да го нарече случайност.

— Ти какво мислиш? — Харди остави тишината да се задълбочи. Това не свърши работа. Не можеше да се справи с младежа. Професионално те все още бяха от различни страни. Трябваше да намери начин да прехвърли мост помежду им.

Бенкс каза:

— Ами… — Имаше намерение да приключи разговора.

Харди го прекъсна.

— Спомняш ли си онзи ден на погребението, инспекторе? Когато попита Ейб дали има нещо, което можеш да направиш?

Никакъв отговор.

— Може да е това. Искам да ми дадеш само половин час.

Още една дълга пауза. След това гласът беше делови, решението бе взето.

— Сега имам среща, на която трябва да отида. Става въпрос за това. После смятах да мина да видя лейтенанта към края на часовете за посещения, вероятно към девет, девет и половина.

— Както се оказва, аз също мислех да се отбия и да го навестя след вечеря.

За Ридли това беше начин да се увери в нещата, които възнамерява да направи. Изглежда имаше нужда от някакво извинение.