Омагьосана
- Автор: Камерън Стела
- Серия: rossmara family #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Омагьосана». Краткое содержание книги:
Донякъде непохватна, но винаги вярна на дълга си, лейди Филипа Чонси се е примирила с нагласения брак, лишен от любов, който я очаква… докато един дързък и обаятелен непознат нахлува в живота й. И макар ръката й да е обещана на херцог Франчът, Филипа вече копнее за любовта на един мошеник — красив отмъстител, който разрушава представите й за чест и дълг с неукротимата мощ на страстта.
— Къде съм? — попита тя, но думите прозвучаха като бълбукане в мозъка й.
— Я повтори? — подкани я мъжът. Ръката му се спусна върху бодящата я глава. — Май ще е по-добре да те сложа да седнеш. Няма смисъл да лежиш повече в мръсотията.
— Къде съм? — повтори Пипа и с облекчение разбра, че този път го изговори по-ясно.
— Това аз трябва да го знам, а ти сама да се досетиш, както казват. — Смехът му звучеше като цвилене на кон. — Опала, сега ще те повдигна.
С едно движение той я преобърна и я повдигна да седне. Гърбът й се удари в стената. Тя извика на глас и хвана главата си.
— Боли, а? Е, казах им, че може и да не ти трябва чак толкова много. Каквато си дребничка, де. Но, както обикновено, кой да ме послуша? Няма значение. Ще дойде и моят час.
Пипа засенчи очи и вдигна поглед към едно изпито дългоносо лице, обградено с рядка черна коса.
— Кой си ти? — прошепна тя. Макар и да бе коленичил до нея, тя ясно виждаше, че е необикновено висок.
— Това е без значение. Едва ли ще се сетиш за мен, след като приключи тази историйка.
Той нямаше устни. Дългите му зъби се появяваха и изчезваха в овален отвор в лицето му, а очите му лъщяха като сив ахат. Пипа нямаше да позволи паниката да я обземе.
— Защо са ме довели тук?
— Мисля, че би трябвало да поговорим за това, къде си, в края на краищата — провлачено каза мъжът и се втренчи в нея по-отблизо. — Ама че си бледа. И кльощава. Аз поне не бих те избрал. Ама колкото до вкуса, хора всякакви.
Пипа реши, че неодобрението на външния й вид бе най-добрата новина, която чуваше засега.
— Тук си вече две нощи и един ден. Тоест, това е втората нощ.
Тя ахна сепнато и притисна ръце към гърдите си. Всяко мускулче и кост в тялото й я боляха.
— Не може да съм била тук толкова дълго. — Вино, което се излива в устата й. Чернота. Била е упоена!
— Както искаш тогава. Ама това, дето наистина ще те изненада, е къде се намираш.
Тропот. Тропот и клатушкат и звънки удари на копита върху скали.
— Ти си на един хвърлей от замъка Франчът, да знаеш. Как ти се струва, а?
— Искам да се махна оттук — каза тя, неспособна повече да сдържа отчаянието. — Искам да се махна веднага!
— Не, не, не. Ще ти се наложи да поостанеш, патенце. Не може да не се подчиняваш на заповедите ми. Това е изоставеният фар. Онзи, на носа на запад от крепостта. Помниш ли го?
Тя се опита да поразмърда замъгленото си съзнание.
— Не. Да, да.
Фарът винаги си бе стоял тук, но тя така и не му бе обръщала внимание. По-навътре на сушата бе построен нов фар. Като че ли си спомняше, че този е бил изоставен, защото прекалено често бил застрашаван от бурното море.
Пипа се отдръпна от мъжа и той не показа с нещо, че смята да я следва. Тя се опита да се изправи и успя, а главата й се изравни със зейналите отвори в стената на постройката. Пое дълбоко морския въздух и едва не се задави от соления му вкус.
— Само да не почнеш пак да повръщаш — рече мъжът. — Нагледах се на това, да знаеш. Може и да реша, че ми е писнало да те гледам.
— Няма нужда да ме гледаш — побърза да каже Пипа. — Наистина, чувствам се много добре и сама.
Ужасяващата му уста се отвори, за да избухне в буен смях.
— Наистина, чувствам се много добре и сама — изимитира я той. — А аз пък си седя тук и си губя времето вече, кажи-речи, два дни само защото ми харесва да гледам как някаква си кльощава женичка хърка и подсмърча. Ще стоиш тук, докато той изпрати съобщение.
— Той?
Мъжът просто се ухили.
— О, мили Боже, Франчът! Франчът бе наредил да я отвлекат, за да може да я отведе и да се ожени за нея незабавно, та да успокои страховете си. Пипа се опита да възвърне самообладанието си.
— Оставих бележка, да знаете. Ако бях на ваше място, щях да се измъкна оттук, докато все още мога. Те вече несъмнено ме търсят, а това място никак не е далеч, нали?
— Не е, наистина — каза той, като все още имитираше интонацията й. — А и беше много мило, от твоя страна, че остави бележката. Доколкото разбирам, дамата, която я е получила, се е погрижила две групи да тръгнат да те търсят нашир и надлъж. Пък и те стигнаха доста далечко, доколкото чувам. Тръгнали по следите на коня ти. Даже наели някого специално за тази работа.
— Но аз въобще не съм взимала коня си…
Той отново се ухили.
— Ти не си, но някой друг го е сторил. И всички те търсят бая далечко от дома. Засега твоята групичка спасители ще има много работа още дълго време. А когато най-сетне се откажат, последното място, на което ще се сетят да те потърсят, ще е толкова близо до дома, разбираш ли?
Краката на Пипа отказаха да я държат. Тя се плъзна, опряла гръб в стената, и се удари върху дъските достатъчно силно, та да я заболи.