Чочарка
- Автор: Моравия Алберто
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: «Народна култура»
- Переводчик: Мария Касърова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Чочарка». Краткое содержание книги:
Романът «Чочарка» на известния писател Алберто Моравия е един от най-силните антифашистки и антивоенни романи в италианската литература. Той е познат на българския читател и от филма, създаден по него, в който главната роля бе претворена великолепно от София Лорен.
Докато си мечтаех всичко това, гледах изтегнатата върху походното легло Розета и се радвах, че е до мен, живо доказателство, че всичките ми мечти и копнежи не са сън и че скоро щяха да се превърнат в действителност, скоро, щом се върнехме в Рим и заживеехме стария си живот.
Настъпи вечерта, аз седнах на леглото и в полумрака се огледах. Розета още спеше. Беше си свалила полата и елечето и в полумрака видях голите й рамене и ръце, бели и пълни като у здрава девойка. Комбинизонът й се беше вдигнал над коляното, свито почти до устата й, и бедрата й бяха бели и пълни като раменете и ръцете. Запитах я дали иска да яде, а тя, без да се обръща, само поклати глава в знак на отказ. Попитах я тогава дали не иска да слезем долу по улиците на Фонди. Нов знак на отказ. Тогава легнах и аз и съм заспала наистина.
В действителност и двете бяхме изтощени от много вълнения и здравият сън приличаше като навиване на часовник, спрял от дълго време: ти навиваш, навиваш и навиването му сякаш няма край, защото часовникът е съвсем развит и няма сили да тръгне.
Глава девета
На разсъмване бяхме събудени от някого, който тропаше силно на вратата, сякаш искаше да я издъни. Чукаше войникът, който беше ни обслужил предния ден и който, щом отворихме, ни предупреди, че колата, която щяла да ни отведе във Валекорса, чакала долу, трябвало да побързаме. Облякохме се много набързо. Като се обличах, аз се чувствувах силна и отпочинала както никога; резултат естествено от дългия ободрителен сън. От бързината и енергията, с която Розета се изми и облече, разбрах, че и тя се чувствува силна и бодра. Само майка може да разбере тези неща. Помнех я каква бе предния ден, изтощена от безсънието и вълненията, с лице, зацапано с изсъхнала кал, с вторачени и тъжни очи, и сега ми беше радостно да я гледам как седи на леглото със спуснати надолу крака, как се протяга, опъвайки ръце, повдигайки гръдния си кош с хубавите бели гърди, а те като че щяха да се пръснат под комбинизона й, как отива до легена в ъгъла, налива студена вода от каната и се мие живо, плискайки вода не само на лицето си, но и на врата, на ръцете, на раменете, после със затворени очи поема наслуки кърпата и се изтрива енергично, до зачервяване, после взима полата си и я облича през главата, застанала по средата на стаята. Всички тези движения бяха съвсем нормални и аз съм я виждала да ги прави не зная колко пъти, но сега в тях чувствувах младостта и възвърнатите й сили, тъй както се чувствува младостта и силата на дърво, неподвижно под слънцето, което едва движи листата си при лекия полъх на пролетния вятър.
Но стига за това! Облякохме се и изтичахме долу по още пустите стъпала на тази безлюдна къща. Пред вратата чакаше малка открита военна кола на съюзническите войски, с корави железни седалки. На кормилото й седеше един английски офицер, рус, с червено лице и смутен, а може би и отегчен вид. Той ни посочи да седнем на задните седалки и ни каза на лош италиански език, че е получил нареждане да ни заведе във Валекорса. Не изглеждаше много любезен, но като че по-скоро от стеснение и свитост, отколкото защото не му бяхме симпатични. В колата имаше две огромни картонени кутии, пълни догоре с консерви и храна, и офицерът със същата стеснителност каза, че майорът ни ги изпращал с най-добри пожелания за щастлив път, като се извинявал, че не можел да се сбогува с нас, тъй като бил много зает. Докато траеха приготовленията, около нас се събраха доста евакуирани, които вероятно бяха прекарали нощта на открито, обкръжиха колата и ни гледаха мълчаливо, с ясно изписана по лицата им завист. Разбрах, че ни завиждаха, защото бяхме намерили начин да заминем от Фонди и още затова, че бяха видели консервите. Аз, да си призная, малко се възгордях, макар че изпитвах и известни угризения. Още не знаех колко малко в действителност бяхме за завиждане.