Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Накрая възторгът ме принуди да прошепна:
— Това имах предвид оная вечер, Алисън. Ти и аз, заедно, ето така. И винаги.
— А какво щеше да стане ако валеше?
— Какво значение има дъждът — отговорих аз пламенно, — щом ние…
Прекъснах думите си. Алисън отвори очи и ме загледа предизвикателно отстрани. Пауза. После с решителен вид тя се изправи и седна.
— Роби! Искам да поговорим сериозно. Безпокоя се за теб. Мистър Рийд също.
Значи съм бил прав тази сутрин на гарата. Макар да се натъжих, когато тя се отдръпна, чувствувах се горд, че е загрижена за мен.
— На първо място — продължи тя намръщена, — ние мислим, че страшно, страшно прахосваш силите си, като си се забил така в тоя завод. Съвсем забрави биологията. Знаеш ли, че от Карузо са искали да направят инженер? Но се е измъкнал.
— Мила моя Алисън — вдигнах рамене с изкуствено безразличие. — Имам си чудесна работа.
Тя мълчеше, вперила поглед напред. А може би малко попрекалих с героичната си поза, за да й покажа колко съм доволен? Погледнах скришом профила й.
— Разбира се, признавам, страшно съм уморен… понякога сякаш с длето дълбаят главата ми. Пък и… кашлицата ми.
Тя се обърна към мен с израз, който ме смути. Поклати глава.
— Роби, скъпи… ти си ужасно момче.
Какво съм казал? Вълна на отчаяние изпълни гърдите ми. Защо се отнасяше към мен с такава укорителна добрина? В топлия въздух се чувствуваше чистият шепот на потока. Сърцето ми лудо биеше, а сега се сви.
— Обидих ли те?
— Не, не, разбира се — тя захапа устни, борейки се с чувствата си. — Ти просто ме накара да разбера колко различни сме ние с теб. Аз съм толкова практична, може би твърде много, а ти си и винаги ще си останеш в облаците. Един господ знае какво ще стане с теб, когато мистър Рийд замине от Ливънфорд.
Погледнах я учуден и объркан.
— Рийд ли? Да замине?
Тя наведе очи и започна да върти един стрък иглика в ръката си.
— Кандидатира се за едно място в Англия, някакво училище до Хоршам, в Съсекс. Твърде дълго остана в Академичното. Училището е малко, но работи със съвременни методи и там той ще има повече възможности.
— Искаш да кажеш, че Рийд вече е назначен там? — възкликнах аз.
— М-м, да… Мисля, че в същност въпросът е решен. Възнамеряваше да ти го каже тази вечер.
Стана ми студено. Макар и от време на време Рийд да ми е загатвал за такова нещо, това за мен бе внезапен и неочакван удар. И защо го е уредил и решил без да ми каже нито дума? Може би не е искал да ми стане болно. И все пак обзе ме нещастното чувство на отритнат. Преди да успея да дам израз на мислите си, Алисън продължи тихо, отбягвайки погледа ми, като ту почервеняваше, ту пребледняваше.
— Знам как си огорчен от заминаването на мистър Рийд. Ужасно е човек да загуби приятелите си. Макар и, разбира се, хората да могат да поддържат връзка помежду си и след раздялата.
Странна тишина.
— В същност, Роби… — изведнъж Алисън вдигна глава, — ние с мама също заминаваме.
Трябва да съм пребледнял, устните ми едва изрекоха думата:
— Къде?
Накланяйки се към мен, тя заговори бързо и сериозно.
— Главното са заниманията ми. Знаеш, че мама гледа на тях като на нещо много важно и трябва да се водят от специалист. Мис Крамб не може повече нищо да ме научи. В Уинтън няма никой друг много по-добър от нея. Решено е да отида в Кралската музикална консерватория в Лондон.
— В Лондон? — това бе на другия край на света и близо, много близо до Съсекс.
Сега Алисън не можеше да скрие червенината си, беше ужасно, почти до болка смутена.
— Толкова си умен, а си страшно сляп за това, което става. Всички знаят, само ти не знаеш. Мама и мистър Рийд ще се женят.
Вцепенен, не намирах какво да кажа. Разбира се, трябваше да призная, че мисис Кийт е все още привлекателна жена, че двамата с Рийд имат еднакви вкусове и интереси. Но вместо да се зарадвам, аз се ужасих.
Продължително мълчание.
Накрая казах, чувствувайки се много зле:
— Ако заминеш, вече никого няма да имам.
— Не отивам завинаги — гласът й звучеше меко, изпълнен с доброта и обич. — Знаеш, че трябва да мисля за пеенето. Но не е настъпил краят на света, Роби. И не прави преждевременни изводи — запомни, утрото е по-мъдро от вечерта.
Опечален и самотен аз гледах втренчено напред, слънцето започна да се плъзга зад планините, от парахода на пристана долетяха три резки изсвирвания — предупреждение, че скоро ще отпътува.
— Трябва да бързаме! — възкликна Алисън. — Тръгват съвсем скоро.
Неочаквано тя ми се усмихна нерешително, почти с молба, и протегна ръка да ми помогне да се изправя. Докато бързахме надолу към кораба, имах странното чувство, че въпреки цялата й твърдост, неувереност, същата като моята, владееше и нея. Параходът отново изсвири, продължително като сирената на завода. Празникът ми свърши. Изведнъж със замряло сърце аз се видях сам и изгубен. Бъдещето се издигаше пред мен подобно на стена.