Книгата на мъртвите

Опита се да пропъди образите на онова, което си представяше, че е сторил на леля й. Мисълта, че той я е виждал и я е докосвал, караше Люси да се чувства много по-опетнена, отколкото ако самата тя беше жертвата. Гледаше огромните му длани и ръце, устата му, и се опитваше да пропъди от ума си представите за неговите действия.

— Стореното — сторено — каза той. — Просто е. Обещавам, че никога няма да й се наложи да бъде около мен. На никоя от вас. Или можеш да ме застреляш, както възнамеряваше, и да ти се размине, както винаги. Вече си го правила. Можеш да си позволиш всичко, което поискаш. Хайде. Ако някой друг й беше причинил същото, аз щях да го убия. Вече щеше да е мъртъв.

— Жалък страхливец. Поне й кажи, че съжаляваш, вместо да бягаш или да извършиш самоубийство като ме предизвикваш.

— Каква полза, ако се извиня? Всичко свърши. Затова разбирам всичко твърде късно. Никой не ми се обади, за да дойда в Хилтън Хед.

— Не се дръж като бебе. Леля Кей те помоли да посетиш Маделиза Дули. Не можех да повярвам. Още ми се повдига от това.

— Вече няма да ме моли за нищо. Не и след като ти дойде тук. Не искам никоя от вас да ме моли за нищо — отсече Марино. — Свършено е.

— Помниш ли какво направи?

Той не отговори. Помнеше.

— Кажи, че съжаляваш — рече тя. — Кажи й, че не си бил толкова пиян, та да не помниш какво си сторил. Кажи й, че помниш и че съжаляваш, че не можеш да поправиш нещата, но съжаляваш. Да видим какво ще направи. Няма да те застреля. Дори няма да те изгони. Тя е по-добър човек от мен. — Люси хвана револвера по-здраво. — Защо? Само ми обясни защо. И друг път си бил пиян в нейно присъствие. Бил си насаме с нея милион пъти, дори в хотелски стаи. Защо? Как можа?

Марино запали цигара, ръцете му трепереха силно.

— Заради всичко. Знам, че няма извинение. Бях полудял. Знам, че няма значение. Тя се върна с онзи пръстен и не знам.

— Напротив, знаеш.

— Не биваше да изпращам имейл на доктор Селф. Тя замъгли мозъка ми. После и Шанди. Лекарства. Пиене. Сякаш някакво чудовище се размърда в мен — каза горчиво Марино. — Не знам откъде дойде.

Отвратена, Люси стана и хвърли револвера на дивана. Заобиколи го и стигна до вратата.

— Чуй ме — спря я той. — Шанди ми намери това лекарство. Не съм първият, на когото го дава. Последният е имал ерекция в продължение на три дни. Тя смяташе, че е смешно.

— Какво лекарство? — Макар че Люси знаеше.

— Хормонален гел. От него полудявах. Все едно исках да чукам всеки, да убия всеки. Нищо не й бе достатъчно. Никога не съм бил с толкова ненаситна жена.

Люси се облегна на вратата и скръсти ръце.

— Тестостерон, предписан от долнопробен проктолог в Шарлът.

Марино изглеждаше изумен.

— Откъде?… — Лицето му потъмня. — Разбирам. Била си тук. Всичко ми е ясно.

— Кой е мръсникът с мотора, Марино? Кой е негодникът, когото за малко не си убил на паркинга на „Ритащият кон“? Онзи, който уж искал леля Кей да умре или да напусне града?