Грешникът
- Автор: Герритсен Тесс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Грешникът». Краткое содержание книги:
— Какво, от кошчето ли е паднал? — Джейн се засмя. — Това обяснява ниския му коефициент на интелигентност.
— Не, не е смешно. Беше сериозно… много сериозно. Татко ти не беше в града и трябваше аз да занеса спешно Франки в „Бърза помощ“. Направиха му рентгенова снимка и се разбра, че черепът му е сцепен, точно тук.
Анджела се пипна отстрани по главата, оставяйки брашнена следа по тъмната си коса.
— Винаги съм казвала, че има дупка в главата.
— Казвам ти, че не е смешно, Джейни. Той едва оживя.
— Прекалено е лош, за да умре.
Анджела се взираше в купата с брашно.
— Беше само на четири месеца.
Пръстът на Ризоли, с който тъкмо се канеше да направи дупка в поредната кнедла, замръзна във въздуха. Не можеше да си представи Франки като бебе. Не можеше да си го представи безпомощен или уязвим.
— Наложи се лекарите да изтеглят кръв от мозъка му. Казаха, че има вероятност…
Анджела не довърши мисълта си.
— Какво?
— Да не порасне нормален.
Джейн успя да задържи за себе си саркастичната забележка, която незабавно й дойде на ума. Разбираше, че случаят не беше за саркастични подмятания.
Сега Анджела се взираше надолу, в ръката, в която стискаше парче тесто. Избягвайки погледа на дъщеря си.
„Четиримесечен — помисли си Ризоли. — Тук нещо не е както трябва. Ако е бил само на четири месеца, значи още не е можел да пълзи. Не е могъл да скочи от кошчето или да се измъкне от високото си столче. Единственият начин едно толкова малко дете да падне, е, ако бъде изпуснато.“
Погледна към майка си с ново разбиране. Запита се колко ли нощи се бе събуждала ужасена, спомняйки си мига, когато бе изпуснала бебето си и то бе паднало от ръцете й. Златното момче Франки за малко не бе убито от небрежната си майка.
Протегна длан и докосна ръката на Анджела.
— Хей. В крайна сметка всичко се оправи, нали?
Майка й си пое въздух. Поднови посипването с брашно на кнедлите, като изведнъж се разработи с рекордна бързина.
— Мамо, Франки е най-издръжливият от трима ни.
— Не, не е. — Анджела постави още две кнедли върху подноса и я погледна. — Ти си.
— Да бе.
— Ти си най-издръжливата, Джейн. Когато се роди, още щом те погледнах, си казах: „Ето, за нея не трябва да се тревожа никога. Тя ще се бори до последно, каквото и да става“. Знам, че Майки трябваше да предпазвам повече. Него не го бива в самозащитата.
— Майк израсна като жертва. И винаги ще се държи като жертва.
— Но не и ти. — Устните на Анджела се разтегнаха в лека усмивка, докато гледаше дъщеря си. — Когато беше на три години, видях как падна и си удари лицето в масичката за кафе. Кожата ти се сцепи точно тук, под брадичката.
— Да, още имам белег.
— Раната беше достатъчно сериозна, за да се наложи да те шият. Тече толкова кръв, че изцапа целия килим. И знаеш ли ти какво направи. Сети се какво направи.
— Сигурно пищях до небето.
— Не. Започна да удряш масата за кафе. Да я налагаш ей така! — Майката удари по масата с юмрук и във въздуха се разлетя облак брашно. — Все едно й беше много ядосана. Не дотича при мен. Беше прекалено заета да биеш това, което те бе наранило. — Анджела се засмя и прокара длан по очите си, като остави бяла диря по едната си буза. — Беше невероятно, странно момиченце. От всичките си деца съм се гордяла най-много с теб.
Ризоли гледаше невярващо майка си.
— Никога не съм го знаела. Нямах представа.
— Ха! Деца! И вие нямате представа на какво подлагате родителите си. Почакай като имаш свои деца и ще видиш. Тогава ще разбереш как изглежда в действителност.
— Как изглежда ли?
— Любовта — отвърна Анджела.
Джейн сведе поглед към похабените ръце на майка си и внезапно очите й защипаха, а гърлото започна да я пари. Стана и отиде до мивката. Напълни една тенджера с вода, за да свари в нея кнедлите. Докато чакаше водата да заври, си мислеше: „Може би не знам как изглежда в действителност любовта. Защото отдавах всичките си сили да се боря с нея. Както се боря с всичко останало, което би могло да ме нарани“.
Остави тенджерата на печката и излезе от кухнята.
Горе, в спалнята на родителите си, извади телефона. Поседя на леглото, опитвайки се да събере достатъчно смелост за това обаждане.
„Направи го. Трябва да го направиш.“
Започна да набира номера.