Пентаграм

Някой се изправи на носа на въздушния кораб, протегна ръка и бурята се подчини на ръката му, стана част от мелодията, която той засвири, и ние се превърнахме в ноти, понесени в хармонията на тази странна композиция, където въздухът танцуваше, а музикален инструмент бяха Дивите скали, подчинени на най-малкото движение на ръката му. Скалите се издигаха до едва чут звън, за да се срутят в кънтящ органов рев. Огледалните им струни пламтяха в заслепяваща цветомузика, блясъците на която летяха в хармоничния хаос на бурята и променяха цветовете на телата ни.

Музикантът скочи от кораба, силуетът му зачеркна за миг прожектора, потъна в летящата тълпа и бурята мигновено стихна, мелодията замлъкна в мига на най-голямото напрежение, когато звуците се пречупват. Едва сега почувствах колко са изморени крилете ми. Започнах бавно да се спускам надолу. Легнах на земята и затворих очи. Около мен шумоляха крилете на другите, които също се спускаха, тихи смехове и весели реплики, спомени за мигновението вечност, донесено от бурята.

– Кой беше това? – попитах, без да отварям очи.

– Не знам – отговори Тесели. – Но се досещам. Само един човек може да свири така…

– Не го срещнах никъде.

– Значи ще го видиш след празника.

Надигнах се и застанах на колене. Тесели лежеше по гръб, докоснах лицето ù и тя се усмихна като изморена птица.

– Защо си сърдит?

– Изгубих вибраената.

– Как така? – тя се изправи.

– Изпуснах я и вятърът я отнесе.

– А аз я хванах – засмя се някой над нас и един крилат човек стъпи на тревата. – Не ми се беше случвало да гоня летяща вибраена, но ти винаги носиш нещо необикновено, пришълецо. Ще ти я върна след малко, сега е мой ред.