Диалози на мъртвите

— Ега ти скуката — промърмори Хат.

— Защо? — изгледа го тя любопитно. — Двама възрастни хора, по собствено желание играят игра сами, без да се опитват да правят впечатление никому.

— Ама на теб изглежда са направили. Ти опитвала ли си да играеш?

— Нямам нищо против да опитам, но никога не са ме е канили — отвърна тя. — Всъщност такъв е и целия ми живот. Наоколо се играят какви ли не игри, а мен никой не ме кани да участвам.

Намек ли беше това? Подкана? Или просто закачка?

Той отпи малко от кафето да си навлажни внезапно пресъхналото гърло, питайки се дали не е дошло време за по-решителен ход. Тялото му, безспорно, мислеше, че е така. Усети как плътта му започва да прегрява.

— Добре ли си, Хат? — загрижено впери в него поглед Рай. — Изглеждаш ми нещо зачервен.

— О, да, добре съм — отвърна той.

Но още докато изричаше думите, си даде сметка, че е много далеч от добре и че прегряването му се дължи по-скоро на слабост, отколкото на желание.

— Не ми изглеждаш добре с тези червени петна по това време на деня — каза тя. — Всъщност, изглеждаш точно така, както аз се чувствах вчера.

— Искаш да кажеш, че съм прихванал от теб? — закашля се изведнъж Хат. — Знаех си аз, че имаме много общи неща.

— Моля те. Не обичам нахакани завоеватели. Ще можеш ли да си отидеш с колата до вас?

На Хат му мина през ума, че ако си изиграе картите както трябва, би могъл да предяви искане за даване на убежище тук, после се сети че самата Рай едва е започнала да се оправя. В света на романтичната белетристика, пациента често се озоваваше в леглото на лекуващата сестра. От друга страна пък двама пациенти на едно място щяха само да си играят един друг по нервите.