Душегубеца
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Душегубеца». Краткое содержание книги:
Сен Клер се изправи, оставяйки дисагите, които пълнеше, разкопчани. Ребека забеляза, че кожената торбичка, която беше скрил от тях предишния ден, сега е напъхана под жакета му.
— Защо Васлов ти помага? — прошепна Купър. — Не е трудно човек да забележи, че джуджето се отнася с уважение към теб. Защо? — той сграбчи йезуита за ръката. — Отговори ми!
— Не знам — отвърна Сен Клер, освобождавайки ръката си от хватката на Купър. — Все пак съм свещеник. Може би това плаши Васлов. Освен това ме придружават жена със заешка устна и демон със снежнобяла коса. Както и да е, важното е, че в момента джуджето иска да си тръгнем.
— Този отговор изобщо не ме удовлетворява — сопна се албиносът.
— Мастър Купър, в момента изобщо не ми е до това дали ти си удовлетворен, или не. Дмитрий ни чака на стълбите. Зарът е хвърлен. До час ще препускаме през заснежената пустош като бесни.
Малко по-късно, увити в плащовете си и яхнали мощните полски коне, които Васлов беше докарал от конюшните, Ребека и спътниците й се присъединиха към царя и опричниците му и изтрополиха през портите на Александрова слобода. Отначало групичката им се спусна към широкия главен път, но после свърна на изток и продължи по пътечките към гората.
Наблюдавайки Иван и свитата му, Ребека нямаше как да не се сети за призрачните истории от Дънмоу, в които се разказваше за Сатаната и останалите прокълнати ангели, които се носели из есекската пустош, възседнали огнени коне. Мъжете наоколо бяха облечени в някаква крещяща смесица от монашески одежди, на краката им имаше ярко оцветени ботуши, а около вратовете им бяха завързани пъстри шалчета. Седлата и сбруите на конете им бяха отрупани с всевъзможни украси и звънчета. Над главите им се вееха разноцветни знамена, а по кожените предпазители върху китките им и по дървените прътове, които носеха, се бяха вкопчили най-различни ловни птици. Край тях пък тичаха, лаеха и щракаха със зъби грамадни мастифи и дори една черна мечка с намордник на муцуната като останалите кучета.
Понякога групата им препускаше, а друг път забавяше ход, за да може Иван да пусне сокол или пък да изстреля стрела по някой заек или лисица, а в един случай и по едно от ловните кучета, което го ядоса.
— Този кошмар продължи твърде дълго, Сен Клер — прошепна Ребека, взирайки се през снега към тъмните очертания на гората. — Вече искам да се събудя от него!
Йезуитът я потупа по рамото, а после смъкна вълнения шал, с който беше покрил носа и устата си.
— Още малко — каза той.
В следващия момент ловджиите се втурнаха към гората с викове и крясъци и Ребека, Сен Клер и Купър останаха сами. Откъм дърветата продължаваше да се дочува зовът на ловджийски рогове, цвиленето на коне, тропотът на копита и глухият лай на кучета. Ребека погледна през рамо и видя зад тях да стои някакво дребно конче, натоварено с провизии.
— Моментът настъпи — обяви йезуитът.
После хвана юздите на кончето и тримата спътници препуснаха през заснежената поляна към главния път.
Пролетта вече се усещаше — денят беше ясен, снегът се топеше, а по небето нямаше и едно облаче. По обяд дори слънцето започна да грее по-силно. От време на време Ребека, Сен Клер и Купър спираха, за да дадат почивка на конете си и да се подкрепят, а после продължаваха лудешкия си бяг. Понякога йезуитът дръпваше юздите и поглеждаше през рамо, а веднъж Купър дори се изкачи обратно по някакъв хълм.
— От какво се боиш? — попита Ребека.
— Мина ми през ума — отвърна албиносът хладно, — че Иван може би не е излязъл на лов за дивеч. Докато бяхме в Александрова слобода, Дмитрий с усмивка на уста ми довери, че царят обичал да преследва затворниците си, а после да гледа как мастифите му ги разкъсват. Затова проверявам дали някой не е тръгнал по петите ни.
И така, тримата продължиха пътуването си. Докато препускаха през заснежената пустош, Ребека си даде сметка, че познава тези земи — от едно видение, което й се беше явило преди много години.
За известно време тя и спътниците й се движеха на юг, но после свърнаха на запад. Васлов им беше осигурил пътни карти и пропуски и колкото повече напредваха, толкова повече се засилваше вярата на Ребека, че наистина ще успеят да се измъкнат от тази ужасна страна.
— Ами когато се махнем оттук? — попита Купър. — Какво ще правим тогава? Ще се качим на някой кораб до Константинопол и ще заявим на султана, че искаме да ни предаде Фрогмор?