Фантом

Спомням си, че докато се връщахме към Осло, беше облачно. Нито слушахме Синатра, нито пяхме.

В Осло Олег го затресе яко шубе. Аз обаче го раздавах непукист. Нещо ми подсказваше, че старецът няма да се занимава с нас — с двама безобидни, пропаднали наркомани. Бяхме разорени, безработни, а не след дълго свършихме виолина. Олег прочел някъде, че думата „junkie“ била над стогодишна. Произлизала от времето, когато първите хероиномани започнали да крадат скрап от пристанището във Филаделфия и да го продават, за да печелят пари за дрога. Двамата с Олег последвахме примера им. Започнахме да се промъкваме към строителните площадки до пристанището в залива Бьорвика и да задигаме каквото ни попадне. В нашите очи медта и инструментите се равняваха на злато. Медта продавахме на търговец на скрап в Калбакен, а инструментите — на двама литовци — домашни майстори.

Постепенно и други „колеги“ започнаха да припечелват от скрап. В резултат собствениците вдигнаха по-високи огради, поставиха по-многобройна охрана, в картинката се включиха и ченгетата, а купувачите се свряха в миша дупка. И наркотичният глад ни зашиба по-безжалостно от обезумял надзирател, който плющи с камшика по гърбовете на робите. Осъзнавах необходимостта да измислим какво да реши окончателно проблема ни. И измислих.

Разбира се, не обелих и дума пред Олег.

Прекарах цял ден в подготовка на речта ми и ѝ се обадих.

Ирене тъкмо се бе прибрала от тренировка. Зарадва се, че чува гласа ми. Излагах ѝ идеята си в продължение на час. След като приключих, тя се разплака.

Следващата вечер отидох да я посрещна на гарата. Тя слезе от влака от Тронхайм и ме прегърна през сълзи.

Толкова млада. Толкова всеотдайна. Толкова безценна.

Както вече споменах, през живота си не съм обичал човешко същество. Навярно единствено чувствата ми към Ирене са били сравними с обич, защото тогава бях на косъм да се разцивря и аз.