Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
Константинопол бе огромен. Виждал бях Дъблин от Черното езеро и бях плавал по Темза към пристанището на Лондон, но Константинопол несъмнено бе далеч по-голям от тях. Говореше се, че населението му надвишава половин милион души, десет пъти повече от това на най-големия град в познатия свят. Може и така да беше, съдейки по огромния брой палати, обществени сгради и вили, ширнали се по цялата ширина на полуострова пред мен. Вдясно от нас имаше просторен залив, натъпкан с търговски кораби с всевъзможни големина и форми. Над кейовете се извисяваха складове и арсенали. Видях в далечината корабостроителници и докове. От водата започваше внушителна крепостна стена, чиито зидове обграждаха града докъдето стигаше погледът. Но дори и високата стена се губеше пред сградите вътре, цял хоризонт величествени кули, колони, покриви и кубета, от мрамор, камък и тухли, не дърво и слама като в градовете, с които бях свикнал. Но не великолепието на града ме слиса, нито излъчващото се от него усещане за вечност; приел го бях за приказно място още когато Боли Боласон пя осанни в негова чест. Причината за безмълвното ми изумление бе друга: над панорамата на града доминираха църкви и манастири, повечето с непозната за мен форма — кубета, над които се извисяваше кръста, символ на Белия Христос. Някои бяха покрити със златни листа и блестяха на слънчевите лъчи. Изобщо не се бях сетил, че крайната ми цел е център на вярата към Христос.
Нямах много време да разгледам цялото това великолепие. Течението бързо ни отведе в пристанището, за което капитанът гордо ме информира, че заради благоденствието и богатството си е известно в целия цивилизован — наблегна на думата — свят като Златния рог.
— На кея ще ни чака човек от митницата, който ще провери товара и ще прибере данъка. Десет процента за ненаситните мошеници от императорската хазна. Ще го помоля да изпрати някой чиновник да те заведе до императорския архив, там ще предадеш писмото си. — После добави многозначително: — Пожелавам ти късмет, ще ти трябва, щом ще си имаш работа с писарушките.
Бързо открих, че моят научен в манастира гръцки или развеселява, или ядосва хората. Служителят в палата, който прие писмото на ибн Хаук от името на протокола, реагира по втория начин. Преди да благоволи да ме приеме, ме остави да чакам цял час в едно мрачно преддверие, после както и бе предсказал ибн Хаук, бях посрещнат с отработено бюрократично безразличие.
— Това ще бъде надлежно представено на мемориалите — каза служителят и докосна написаното с толкова старание писмо на ибн Хаук с края на пръстите си, сякаш носеше зараза.
— А дали мемориалите ще пожелаят да изпратят отговор? — попитах учтиво.
Чиновникът сбърчи устна.
— Мемориалите — каза, — са секретари в императорския архив. Те ще проучат документа и ще решат дали писмото следва да бъде заведено в архива, или заслужава да бъде поетапно предадено на картуралиса — видя озадачената ми физиономия, — главният архивар. Той от своя страна ще реши дали да го препрати към дромос, външния министър или към базиликоя, който оглавява службата за специалните посланици. И в двата случаи трябва да се получи одобрението на секретариата и естествено, разрешение от самия министър, преди писмото да бъде придвижено напред.
Отговорът му ме убеди, че съм приключил със задълженията си към ибн Хаук. Писмото щеше да затъне в имперската бюрокрация за месеци напред.
— А бихте ли ми казали къде мога да открия варангите?
Секретарят презрително се намръщи на архаичния ми гръцки.
— Варангите — повторих. — Императорската охрана.
Последва пауза, през която той бърчи нос, сякаш бе надушил нещо неприятно.
— О, говориш за винените мехове на императора — каза накрая. — Впиянчените варвари. Нямам и най-малка представа. Питай някои друг. — Беше пределно ясно, че знае отговора, но не желае да ми помогне.
По-голям късмет изкарах с един минувач на улицата.
— Върви по главната улица, покрай галериите и аркадите магазини до Милиона — това е колона с увита покрай основата тежка желязна верига. Над нея има купол, който се държи от четири колони, малко прилича на обърнат супник. Няма как да не го видиш. Оттам водят началото си императорските мерки за разстояния. След като подминеш Милиона, свърни по първата пряка вдясно. Ще видиш голяма сграда, малко като затвор, и нищо чудно, след като точно това и беше. Сега там е казармата на императорската охрана. Ако се изгубиш, питай за Нумера.
Последвах напътствията му. Стори ми се логично да потърся варангите. Не познавах никого в големия град. От щедростта на ибн Хаук в кесията ми бяха останали няколко сребърни монети, които скоро щяха да бъдат изхарчени. Единствените северняци, за които знаех, че живеят в Миклагард, бяха стражите от императорската охрана. Идваха от Дания, Норвегия, Швеция и Англия. Много, като бащата на Ивар, преди това бяха служили в Киев. Хрумна ми, че може дори да пробвам да постъпя при тях, нали все пак бях служил с йомсвикингите.