![Поглед в бъдещето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/9/pogled-v-bdeshcheto-bg-download.jpg)
Поглед в бъдещето [bg]
- Автор: Сойер Роберт Джеймс
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Весела Люцканова“
- ISBN: 954-311-083-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Поглед в бъдещето [bg]». Краткое содержание книги:
Една минута и четирийсет и три секунди, които промениха света.
Внезапно, без никакво предупреждение, всичките седем милиарда души на Земята изпадат в безсъзнание за почти две минути. Милиони умират, когато самолети катастрофират, хора падат по стълби и коли се сблъскват една с друга.
Но това е най-малкото предизвикателство пред оцелелите. По време на припадъка всички са надзърнали в собственото си бъдеще — и сглобяващата се мозайка от тези видения заплашва да повлияе необратимо на живота им.
Робърт Сойър е един от само шестнайсетте писатели, които някога са печелили и двете награди за най-добър роман „Хюго“ и „Небюла“. До момента е публикувал осемнайсет романа и е получил повече от четирийсет национални и международни награди.
„Поглед в бъдещето“ е четвъртата среща на българския читател с Робърт Сойър — след „Терминален експеримент“, „КК Старплекс“ и „Четвъртото измерение“.
Сега пред него се разкриваше…
Едно далечно, много далечно бъдеще.
Като млад Лойд беше чел „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс. Тя му бе направила огромно впечатление. Не със света на елоите и морлоците; дори още като тийнейджър той беше разпознал алегорията, моралната поука за класовата структура на викторианска Англия. Не, светът на 802 701 година сл.Хр. не го впечатли особено. В книгата обаче пътешественикът във времето на Уелс бе направил още едно пътуване, прескачайки милиони години напред, до залеза на света, когато приливните сили бяха забавили въртенето на Земята, така че тя винаги да стои с едната си страна към Слънцето, издуто и червено, едно гибелно око на хоризонта, докато по брега бавно се придвижват ракообразни същества.
Но онова, което в момента се разкриваше пред очите му, беше още по-неприветливо. Небето бе мрачно — звездите се бяха отдалечили толкова много една от друга, че се виждаха само няколко. Единственото красиво нещо бяха тези звезди, богати на метали, създадени от поколения слънца, които бяха идвали и си отивали преди тях; те грееха в цветове, които никога не бяха виждани в познатата на Лойд по-млада вселена: изумруденозелени звезди, пурпурни звезди и тюркоазени звезди блестяха като скъпоценни камъни върху кадифената небесна твърд.
И въпреки че бе стигнал до края на пътуването си, Лойд все още не можеше да контролира изкуственото си тяло; беше просто пасажер зад стъклени очи.
Да, все още имаше твърда физическа форма. От време на време зърваше нещо, което бе ръката му — съвършена, чиста, приличаща повече на метал, отколкото на нещо биологично, появяваща се и изчезваща от полезрението му. Той се намираше върху повърхността на планета, необятна равнина от бял прах, който може и да беше сняг, а може и да бе натрошена скала или нещо напълно непознато на изостаналата наука отпреди милиарди години. Нямаше следа от постройки; ако човек има неунищожимо тяло, може би няма да има нужда от убежище. Планетата не можеше да бъде Земята — тя отдавна бе изчезнала, — но гравитацията беше същата. Лойд не усещаше никаква миризма, обаче долавяше звуци — странни безплътни звуци, нещо средно между пеене на вятър и музика на дървени духови инструменти.
Когато се обърна, установи, че зрителното му поле се променя. Всъщност не — той не се обърна; по-скоро просто насочи вниманието си към друга входяща информация, сякаш имаше очи и на тила си. А защо не? Ако смяташ да си произведеш тяло, със сигурност ще поправиш недостатъците на оригинала.
В новото му зрително поле имаше друга фигура, друга обвивка на човешка същност. За негова голяма изненада лицето не беше стилизирано, не просто яйцевидно. Вместо това имаше сложни, деликатно оформени черти и докато тялото на Лойд изглеждаше като направено от течен метал, то другото представляваше разливащ се зелен мрамор, полиран и красив, същинска статуя.
В тази форма не се забелязваше нищо женствено — или мъжествено, — но той веднага разбра чия трябва да е тя. На Дорийн, разбира се — неговата съпруга, неговата любима, онази, с която искаше да прекара вечността.
Но после разгледа лицето, изсечените черти, очите…
Очите във форма на бадем…
И тогава…
При повторението на експеримента Лойд лежеше в леглото заедно със съпругата си — така отпадаше всяка вероятност да се наранят, когато изпаднат в безсъзнание.
— Беше невероятно — каза той, когато всичко свърши. — Наистина невероятно.
Обърна се, потърси ръката на Дорийн и я погледна.
— Какво видя? — попита я тихо.
Тя протегна другата си ръка и изключи радиото. Лойд я видя, че трепери.
— Нищо — отвърна Дорийн.
Сърцето му се сви.
— Нищо? Никакво видение?
Тя поклати глава.
— О, скъпа — каза той, — толкова съжалявам.
— Колко напред в бъдещето погледна? — попита. Сигурно се чудеше колко време й остава.
Лойд не знаеше как да го обясни с думи.
— Не съм сигурен — отвърна той. Пътуването беше зашеметяващо, но мисълта, че Дорийн няма да доживее, за да го види, го смазваше.
Тя се опита да прозвучи храбро.
— Аз съм възрастна жена. Помислих си, че може да поживея още двайсет или трийсет години, но… — Гласът й секна.
— Със сигурност ще живееш — заяви Лойд, опитвайки се да прозвучи уверено. — Убеден съм в това.